НАЙ-СЕТНЕ АМУНДСЕН СЕ НАДЯВА ДА НАПРАВИ РАВНОСМЕТКА НА ЖИВОТА СИ
Величието на Амундсен беше именно в това, че той разбра: невралгичната точка на земното кълбо ще се мести заедно с развитието на техниката и с движението на хората. Делото на Нансен и на Амундсен сложи норвежки печат върху историята на северните райони: почитаемите делегати на мирната конференция след Първата световна война не срещнаха никакво възражение, когато предадоха Шпицберген на Норвегия. Арктическите земи, бреговете и ледниците, които носеха имената на загинали изследователи, вече не бяха пантеон или гробница, а станаха важна за съдбините на света част от нашата планета.
Италия и нейният министър-председател вярваха във важната роля на въздухоплаването и в стратегическото значение на Арктика. Ето защо бе взето решение да се предприеме през 1928 година експедиция през Полюса с дирижабъла „Италия“ и неговия комендант генерал Умберто Нобиле. Италия вярваше, че ще може да намери неоткрити още острови и да ги присвои.
Още след полета с „Норге“ Амундсен знаеше плановете на Нобиле и гледаше на подвизите му като на опасно приключение, защото опитът показа колко неиздръжливи са дирижаблите; освен това той беше убеден, че в Северния ледовит океан няма открити острови или суша.
Той твърдо вярваше в новата ера; старите изследователски методи бяха изживели времето си. След голямото пътешествие с „Норге“ той се готвеше да направи равносметка на своя опит и своя живот. На 55 години може би вече беше късно да мисли за семеен живот; преди да предприеме експедицията с „Норге“, прекалено погълнат от грижите си, беше изпратил своите осиновени ескимосчета в Америка.
За Камила и Каконита, които бе довел от Сибир, той полагаше най-трогателни грижи. Те бяха умни момиченца; в училище получаваха най-хубавите бележки. Двете деца прекараха три години в Норвегия.
След време Камила, израснала много красива девойка, се омъжи за американец и дълго живя в Южна Аляска. Каконита остана дълги години под грижите на Амундсен, а по-късно той винаги знаеше какво става с малката Нита.
Останал сам у дома си, Амундсен не намери покоя, който търсеше. Подтикван от големия исторически възход на Арктика, той искаше да напише спомените си и да обобщи наблюденията от своите пътешествия.
Но освен дълговете и недружелюбността на брат му след „аферата Хамер“ други досадни истории не само смущаваха уединението му, но и заплашваха да опетнят делото на неговия живот. Три неприятни случая и някои безплодни спорове му причиниха голямо огорчение.
СЛУЧАЯТ КУК
През пролетта на 1926 година Амундсен трябваше да изнесе беседа във Вашингтон по инициатива на Нейшънъл джеографикъл сосайъти. Специално обявление известяваше, че изследователят ще разкаже за полета си със самолет към Полюса, който беше извършил заедно с Ейлсуърт.
Амундсен беше много доволен, че ще говори пред членовете на географското дружество във Вашингтон. Това беше блестящ отговор на онези, които го преследваха и му завиждаха. Той много страдаше от дребнавостта на неприятелите си. А те търсеха черен косъм по гърба на тази бяла мечка. Каква беше изненадата му, когато узна, че беседата във Вашингтон безцеремонно е отменена: членовете на географското дружество били оскърбени от някои изказвания, които се приписваха на Амундсен.
Защо и как?
Пътят към тихоокеанския бряг отведе Амундсен и в Канзъс сити. Той си спомни, че наблизо се намира федералният затвор в Порт Лий вънуърт. Обзе го неудържимо желание да посети един затворник, задържан за злоупотреба с доверие — доктор Кук. Амундсен се беше запознал, с него преди 20 години на борда на „Белгика“. Старият моряк не мислеше нито за съмнителните сделки, нито за частния живот на д-р Кук по онова време, а си спомняше само за общата им борба в Антарктида и за услугите, които той му беше направил. Но появиха се статии, в които се твърдеше, че журналистите попитали Амундсен дали вярва, че Кук е достигнал Северния полюс преди Пири. Амундсен бил отговорил, че почитаемият Пири не е дал по-убедителни доказателства за завладяването на Северния полюс от „онзи шарлатанин“ д-р Кук. Това беше достатъчно да развихри гнева на уважаемите американски учени.
Ето какво пише сам Амундсен по този въпрос:
„Спомних си, че познавам д-р Кук от белгийската експедиция в Антарктида, продължила две пълни с опасности години, спомних си също, че му дължа признателност за неговото внимание към мен — тогава изследовател-новак; спомних си, че наистина дължа живота си на неговата съобразителност да ни измъкне от опасностите, почувствувах, че най-малкото, което мога да направя, е да го посетя в затвора и да си спомня за своя пръв благодетел в сегашното му нещастие.