Репортерите, които ме заговориха след свиждането, разпространиха една измислица: бил съм заявил, че доказателствата на Пири, че е достигнал Полюса, не били убедителни, а тези на Кук — били. Не съм засягал този въпрос пред никакъв журналист и тези цитати са чиста измислица. Нейшънъл джеографикъл сосайъти ги прие лековерно и отказа да получи телеграмата, в която обяснявах, че думите ми са изцяло изопачени. То грубо отмени своята покана да изнеса беседа пред членовете му.“
Тази случка дълбоко оскърби Амундсен още повече и защото той през целия си живот е изпитвал особено уважение към Робърт Едуин Пири — завоевателя на Северния полюс.
СЛУЧАЯТ ЛОРД КЪРЗЪН
Въпреки неприятните истории с лорд Кързън през 1912 година Амундсен не беше злопаметен към британците. Да се упреква цял народ за постъпките на отделни хора, би означавало неправилно да се наруши принципът на обективността и научния мироглед, през който всички достойни хора гледат на събитията. Личната му злопаметност беше едно, съдбата на света — съвсем друго.
Когато избухна Първата световна война, Амундсен започна да се пита какъв би могъл да бъде неговият принос за онези, които водеха справедлива война — съюзниците. Той съобрази, че малките кораби трябва да бъдат въоръжени с по едно оръдие за защита от германските подводници, и ние вече го видяхме да се занимава с транспорт по море в полза на съюзниците.
Ръководителите на британската политика винаги са проявявали изключителен интерес към изследванията на земното кълбо. Това се обяснява с островния и морски характер на Великобритания. Трудно е да се мисли за величието на империята, без да се продължава делото на мореплавателите и на пионерите от миналото. Ето защо ръководителите почитат паметта на загиналите за познаването на света, на онези, които дадоха живота си, отнасяйки в непознати страни знамето на Великобритания. Известна е чувствителността им в това отношение.
Амундсен умееше да се владее, но все пак беше човек. Уморен от всички сплетни, той сметна, че е дошло време да каже открито какво го е вълнувало цели петнайсет години. В една статия, поместена в американското списание „Уърлд Уърк“ от юли 1927 година, той описва неприятната случка ка приема на Кралското географско дружество в Лондон през 1912 година и прословутия троен „тост“ за кучетата.
„Защо само големите народи да имат право да стигат първи целта? Състезанието не е привилегия — разсъждаваше Амундсен. — Нека се радваме, ако малките народи могат да изпреварват големите.“
Ето защо в статията, която американците му поискаха, Амундсен се оплака, че бил грубо обиден от лорд Кързън и че англичаните не са толкова добри „спортсмени“, колкото твърдят, и че от цял свят те най-малко умеят да понасят загубите си, щом като не могат да му простят, дето бе стигнал пръв на Южния полюс, и най-вече, че беше стигнал преди Скот.
Статията излезе с подзаглавие „Амундсен отговаря на своите критици“ и беше пропита от горчивина. Това показва, че Амундсен не беше забравил оскърблението, нанесено муша тази вечеря в Лондон.
Той пише дословно23:
„Както по време на война виждаме войниците на двете воюващи страни да проявяват голяма почит към своите врагове по оръжие, а онези, които са останали в тила, да се смятат длъжни да пеят песни за омразата към неприятеля, така и при експедициите често се случва участниците да проявяват голяма почит към своите съперници, а съотечествениците им, които не полагат никакви усилия, се чувстват задължени да отричат успеха на някой изследовател само защото не е техен съотечественик …
С този коментар, в светлината на казаното по-горе, искам да покажа, че англичаните са много лоши играчи. Изпитах върху себе си последиците от тази черта на характера им по време на завладяването на Северозападния проход и на Южния полюс. Два примера ще са достатъчни, за да стане ясно какво искам да кажа.
Една година след завладяването на Южния полюс синът на виден норвежец се завърна у дома си, след като беше завършил учението си в английско училище в Лондон. В училище го бяха учили — твърдеше той пред баща си, — че Скот открил Южния полюс. От направената проверка се установи, че това упорито пренебрежение към успеха на норвежците е разпространено и в други училища.
Но в Лондон на вечерята, на която бяха поканен от Кралското географско дружество, етана друг случай, по-неприятни и по-оскърбителен, защото беше дело на по-осведомени хора. Вечерята председателстваше лорд Кързън де Кедълстън, председател па дружеството.