Страх души персонала. Нобиле заповядва на радиотелеграфиста Биаджи да предаде зова на отчаянието SOS. Дирижабълът бързо губи височина. За малко не се блъска в леда. Задната гондола се удря в грапавините на плаващия лед, а тази, в която се намират Нобиле и деветимата мъже, се откъсва от силен удар в леда. Кабината на моторите също е пострадала; механикът Помела е изхвърлен надалеч.
Голямото тяло на „Италия“ агонизира със зинала на хълбока рана, през която вятърът нахлува на залпове и разкъсва стените му.
Скоро от него ще остане само скелет, който ще бъде схрускаш от Борей — обожествен в древността като двуглав хвъркат дракон, чиито долни крайници са огромни змии. Нека си представим неговата фантастична поява сред мразовития декор, където единственият доловим шум е воят на ледения вятър. Вихрушката отнася мастодонта като платноходка с отскубнати платна.
Откъснатата броня на гоидолите, обхваната във вихрушка ниско над земята, отнася петима нещастника. Обвивката се отдалечава и изчезва… Няколко мига след това към небето се издига стълб от дим, който вятърът огъва.
Равносметката от тази борба за завладяване на Полюса се оказва пагубна. За петимата души, отнесени от бурята заедно е обвивката на дирижабъла, никога нищо не се узна.
Нобиле беше ранен в дясната ръка и десния крак, техникът Цечони — също. Физикът Бехоунек — чех — имаше само леки контузии.
Около ранените се струпаха отчаяни капитаните Мариано и Цапи, лейтенант Вилиери, инженер Трояпи и радиотелеграфистът Биаджи.
Нещастната група се намираше на 81° 14′ северна ширина и 25° 25′ източна дължина, тоест на 57 километра северно от остров Карл XII от състава на Шпицберген.
Загубени сред ледената пустиня, уморени, изнемощели, италианците не дават признаци на живот. Прострян на леда, Нобиле чувствува изведнаж топъл лъх па ръката си. Кучето Титна му ближе ръцете.
Тази скромна изява на животинска обич ободрява човека, той събира последните си сили и заповядва:
— Съберете всичко, каквото намерите: припаси, съоръжения, оръжие!
Хората се подчиняват, по без желание. Те намират една палатка, спални торби, радиопредавател на сигнали за помощ, сандък с 50 килограма саздърма, шоколад, 10 кутии мляко на прах, 3 килограма масло в кутии.
— Имаме с какво да издържим двадесетина дни! Всеки носи, каквото е намерил: секстанти, хронометър. Нобиле казва задъхано:
— Най-наложителното е да се постави в изправност радиоапаратът. Биаджи, заемете се…
Кучето вие на смърт. Всички се обръщат към него. То стой край човек, седнал неподвижно върху ледения блок. Махнал е обувките си. Механикът Помела. Викат го:
— Помела! Помела!
Не мърда. Другарите му приближават до него, разтърсват го. Той пада на леда — мъртъв е… Нобиле казва:
— Трябва да го погребем.
Несръчно дялат леда, дълбаят го, спущат трупа в трапа. Две дървени парчета, сложени на кръст. Молитви. Мариано стои съкрушен, неподвижен. Малмгрен се обръща към Нобиле:
— Ужасно! Вместо да чакаме тук смъртта, по-добре е да сложим край на всичко!
— Вие сте луд!…
Докато в ледената пустиня се разиграва тази драматична сцена, никаква вест от дирижабъла не чуват нито в Кралския залив, нито на кораба „Чита ди Милано“, който трябваше да осигурява връзката с Рим.
Голямо оживление цари в редакциите на столичните италиански вестници, където нетърпеливо чакаха „пресни новини“. Ротативните машини бясно се въртяха. В градовете читателите се трупаха пред павилионите. По големите заглавия се чете само „Все още никакви новини за «Италия».“
На 25 май Амундсен присъства в Клуба на норвежката авиация на приема в чест на изследователите Уилкинс и Нйлсън, които получиха най-високото отличие — златен медал — за прелетяването над Арктика. Тук Амундсен получи телеграмата, в която го молеха да участвува в спасителната експедиция.
— Нямаме минутка за губене! — възкликна изследователят и заедно с приятелите си побърза да напусне тържеството.
„За какво отидоха там? Няма какво да открият! Няма дори остров да се основе — малка колония! — мислеше си Амундсен. — Искат да спечелят състезанието с дирижабъл! Все едно с велосипед да искаш да спечелиш състезание с автомобил.“
Изследователят вярваше само в самолета!
Незабавно в Министерството на отбраната се събра комисия от специалисти. В нея участваха Роалд Амундсен, капитан Ото Свердруп, комендантът Исахсен и капитан Рийсер-Ларсен.
В най-скоро време трябва да се набавят два хидроплана „Дорние-Вал“, като тези, които Амундсен използува в 1925 година, и да се установи връзка с всички кораби, които плават в северните води, специално с ледоразбивача „Красим“ — предвиждаше планът на Рийсер-Ларсен. Екипажът ще бъде поставен под командуването на Свердруп. Но без да се чакат хидропланите, един норвежки самолет от марината трябваше незабавно да отлети към Шпицберген и да проучи района.