— Но къде ще се видим? Искам много, много да си поговорим — каза Левин.
Облонски сякаш се замисли.
— Ето какво: ще идем да хапнем у Гурин и там ще си поприказваме. Аз съм свободен до три часа.
— Не — отвърна Левин, като помисли, — аз трябва да се отбия още на едно място.
— Е добре, тогава ще обядваме заедно.
— Да обядваме ли? Та аз нямам да ти говоря нищо особено, искам да ти кажа само две думи, да те попитам, а след това ще си побъбрим.
— Тогава кажи веднага двете думи, а ще говорим, когато обядваме.
— Ето какви са двете думи — каза Левин, — впрочем нищо особено.
Лицето му изведнъж доби зъл израз поради усилието да преодолее срамежливостта си.
— Как са Шчербацки? Все както преди ли? — попита той.
Степан Аркадич, който отдавна знаеше, че Левин е влюбен в неговата балдъза Кити, едва доловимо се усмихна и очите му весело заблестяха.
— Ти го каза с две думи, но аз не мога да ти отговоря с две думи, защото… Извинявай за момент…
Влезе секретарят с фамилиарна почтителност и с известно, общо за всички секретари, скромно съзнание за своето превъзходство пред началника в познаването на работите, пристъпи с книжата до Облонски и под форма на въпрос започна да обяснява някакво затруднение. Степан Аркадич, без да го изслуша, сложи ласкаво ръка върху ръкава на секретаря.
— Не, вие направете така, както ви казах — рече той, като смекчаваше с усмивка бележката, и след като обясни накратко как той разбира делото, отмести книжата и каза: — Така направете, моля. Моля, така, Захар Никитич.
Сконфузеният секретар се отдалечи. Левин, който през време на съвещанието със секретар, напълно се бе оправил от смущението си, стоеше облакътен с двете си ръце на стола и по лицето му се четеше иронично внимание.
— Не разбирам, не разбирам — рече той.
— Кое не разбираш? — попита Облонски, като изваждаше цигара и също така весело се усмихваше. Той очакваше от Левин някаква странна постъпка.
— Не разбирам какво правите — каза Левин и сви рамене. — Как можеш да вършиш сериозно това? — Защо?
— Защото се занимаваш с това от нямане какво да правиш.
— Ти мислиш така, но ние сме затрупани с работа.
— С писмена работа. Е да, ти имаш дарба за това — каза Левин.
— Сиреч ти мислиш, че ми липсва нещо?
— Може и така да е — каза Левин. — Но все пак аз се любувам на величието ти и се гордея, че приятелят ми е такъв голям човек. Ала ти не отговори на въпроса ми — прибави той и с отчаяно усилие гледаше Облонски право в очите.
— Е добре, добре. Почакай малко, и ти ще стигнеш дотам. Добре е, че сега имаш три хиляди десетини в Каразински уезд и такива мускули и свежест като у дванадесетгодишно момиченце, но и ти ще дойдеш при нас. А сега за това, за което ме питаш: промяна няма, но жалко, че толкова отдавна не си идвал.
— Защо? — плахо попита Левин.
— Нищо — отвърна Облонски. — Ще си поприказваме. Но ти всъщност защо си дошъл?
— Ах, за това също ще приказваме после — каза Левин и пак се изчерви до ушите.
— Е добре. Разбрано — каза Степан Аркадич. — Виждаш ли, аз бих те поканил у дома, но жена ми е нещо неразположена. Но слушай какво: ако искаш да ги видиш, днес от четири до пет сигурно ще бъдат в Зоологическата градина. Кити се пързаля с кънки. Иди там, а аз ще намина и ще идем да обядваме нейде заедно.
— Прекрасно. Хайде довиждане.
— Но внимавай, аз те познавам, сигурно ще забравиш или неочаквано ще си заминеш на село! — засмяно се провикна Степан Аркадич.
— Не, бъди спокоен.
Едва когато стигна вече до вратата, Левин си спомни, че бе забравил да се сбогува с колегите на Облонски и излезе от кабинета.
— Изглежда много енергичен господин — каза Гриневич, когато Левин си отиде.
— Да, бива си го — каза Степан Аркадич, като поклащаше глава, — щастливец! Три хиляди десетини в Каразински уезд, животът е пред него и колко е свеж! Не е като нас.
— Но вие защо се оплаквате, Степан Аркадич?
— Ами че отвратително, лошо — каза Степан Аркадич и въздъхна тежко.
VI
Когато Облонски попита Левин защо всъщност е дошъл, Левин се изчерви и се разсърди на себе си, че се е изчервил, защото не можеше да му отговори: „Дошъл съм да направя предложение на балдъзата ти“, макар че беше дошъл само за това.
Семейства Левини и Шчербацки бяха стари дворянски московски семейства и винаги бяха в близки и приятелски отношения. Тая връзка се бе затвърдила още повече през студентствуването на Левин. Той се готвеше заедно с младия княз Шчербацки, брат на Доли и Кити, и с него постъпи в университета. По това време Левин често ходеше в къщата на Шчербацки и се влюби в тая къща. Колкото и да се види странно, но Константин Левин бе влюбен именно в къщата, в семейството и особено в женската половина от семейство Шчербацки. Самият той не помнеше майка си и единствената му сестра беше по-възрастна от него, така че в къщата на Шчербацки за пръв път видя оная среда на старо дворянско, образовано и честно семейство, от каквато бе лишен поради смъртта на баща си и майка си. Всички членове от това семейство, особено женската му половина, му се виждаха, забулени от някаква тайнствена, поетична завеса и той не само не виждаше никакви недостатъци в тях, но под тая поетична завеса, която ги покриваше, допускаше най-възвишени чувства и всевъзможни съвършенства. Защо тия три госпожици трябваше да говорят през ден френски и английски; защо в известни часове те свиреха една след друга на пиано, чиито звуци се чуваха горе в стаята на брат им, дето се занимаваха студентите; защо идваха тия учители по френска литература, музика, рисуване, танци; защо в известни часове и трите госпожици с m-lle Linon отиваха с каляска до Тверски булевард с атлазените си шубки — Доли с дълга, Натали с по-къса, а Кити в съвсем къса, така че стройните й крачета със силно изопнати червени чорапи се виждаха цели; защо, придружени от лакей със златна кокарда на шапката, те трябваше да се разхождат по Тверски булевард — всичко това и много други работи, които оставаха в тайнствения им свят, той не разбираше, но знаеше, че всичко, което се прави там, е прекрасно и беше влюбен именно в тая тайнственост на всичко, което се вършеше.