— Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.
Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък.
„Колко е приятен, мил!“ — помисли Кити, която в това време излизаше от помещението заедно с m-lle Linon и го гледаше с кротка, ласкава усмивка, като любим брат. „Нима съм виновна, нима направих нещо лошо? Те казват: кокетство. Аз зная, че не него обичам; но все пак ми е весело с него, той е толкова приятен! Само че защо ми каза такива работи!…“ — мислеше тя.
Като видя, че Кити си отива и майка и я посрещна на стъпалата, Левин, зачервен от бързото движение, се спря и се замисли. Той свали кънките и настигна майката и дъщерята при входа на градината.
— Много ми е приятно, че ви виждам — каза княгинята. — В четвъртък както винаги ние приемаме.
— Значи, днес?
— Много ще ни бъде приятно да ви видим — сухо каза княгинята.
Тая сухота огорчи Кити и тя не можа да сдържи желанието си да заглади студенината на майка си. Обърна глава и каза с усмивка:
— Довиждане.
В това време Степан Аркадич, с накривена шапка, със светнали лице и очи, влизаше в градината като весел победител. Но когато се приближи до тъща си, той с тъжно, виновно лице отговори на въпросите й за здравето на Доли. След като поприказва тихо и унило с нея, той изпъчи гърди и улови Левин под ръка.
— Е, да вървим ли? — попита той. — Все за тебе мислех и много, много ми е приятно, че дойде — каза той, като го гледаше многозначително в очите.
— Да вървим, да вървим — отвърна щастливият Левин, той непрекъснато чуваше звука на гласа, който му каза „довиждане“, и виждаше усмивката, с която бе казано това.
— В „Англия“ или в „Ермитаж“?
— Все ми е едно.
— Добре, в „Англия“ — каза Степан Аркадич, който избра „Англия“, защото там, в „Англия“, бе повече задлъжнял, отколкото в „Ермитажа“. Тъкмо затова той смяташе, че не е добре да отбягва тоя ресторант. — С файтон ли си? Е, чудесно, защото аз освободих каретата.
По целия път приятелите мълчаха. Левин мислеше какво ли значи тая промяна в израза на лицето на Кити и ту се убеждаваше, че има надежда, ту изпадаше в отчаяние и ясно виждаше, че надеждата му е безумна, а същевременно се чувствуваше съвсем друг човек, не такъв, какъвто беше преди нейната усмивка и нейното довиждане.
По пътя Степан Аркадич съчиняваше менюто на обеда.
— Ти нали обичаш тюрбо? — попита той Левин, когато стигнаха до ресторанта.
— Какво? — попита Левин. — Тюрбо ли? Да, ужасно обичам тюрбо.
X
Когато влезе с Облонски в ресторанта, Левин не можа да не забележи особения израз, сякаш на сдържано сияние, върху лицето и в цялата фигура на Степан Аркадич. Облонски съблече балтона си и с накривена шапка мина в салона, като даваше нареждания на лепящите се по нето татари във фракове и с кърпи. Кланяйки се надясно и наляво на радостно посрещащите го познати, каквито се намираха и тук, както навред, той пристъпи до бюфета, пийна водка, взе мезе риба и каза на начервената, накитена с панделчици, дантели и къдрици французойка, която седеше зад тезгяха, нещо такова, че дори тая французойка се засмя искрено. А Левин не пи водка само защото му се виждаше оскърбителна тая французойка, съставена сякаш цялата от чужди коси, poudre de riz и vinaigre de toilette6. Като от някакво мръсно място, той бързо се отдалечи от нея. Цялата му душа беше изпълнена със спомена за Кити и в очите му светеше усмивка на тържество и щастие.
— Заповядайте тук, ваше сиятелство, тук няма да ви безпокоят, ваше сиятелство — каза един особено досадно-любезен стар, беловежд татарин с широк таз и разперени над него поли на фрака. — Заповядайте, ваше сиятелство — обърна се той към Левин, като в знак на почитание към Степан Аркадич любезничеше и с гостенина му.
Той в миг покри с чиста покривка постланата вече кръгла маса под бронзовия светилник, приближи плюшените столове и спря пред Степан Аркадич с кърпа и листа в ръка, очаквайки поръчки.
— Ако желаете, ваше сиятелство, отделна стаичка, ей сега се освобождава: там е княз Солицин с една дама. Получихме пресни стриди.
— А, стриди!
Степан Аркадич се замисли.
— Дали да променим плана си, а, Левин? — попита той, като спря пръста си върху листа. И лицето му изразяваше сериозно недоумение. — Хубави ли са стридите? Само внимавай!