Беше най-усилното работно време, когато у целия народ се проявява такова необикновено напрежение на самопожертвованието в труда, каквото не се проявява при никакви други условия в живота и което би имало висока цена, ако хората, които проявяват тия качества, ги ценяха сами, ако това не се повтаряше всяка година и ако последиците от това напрежение не бяха така естествени.
Да се окосят, ожънат и превозят ръжта и овесът, да се доокосят ливадите, да се разорат угарите, да се отсеят семената и да се посее зимнината — всичко това изглежда просто и обикновено; но за да може да се направи всичко това, трябва всички селски хора, от мало до голямо, да работят непрестанно през тия три-четири седмици три пъти повече, отколкото обикновено, като се хранят с квас, лук и черен хляб, да превозват снопи и да вършеят по цели нощи и да спят не повече от два-три часа в денонощието. И това нещо става всяка година из цяла Русия.
Понеже прекарваше по-голямата част от живота си на село и в тесни връзки с народа, през работното време Левин винаги чувствуваше, че това общо народно напрежение обзема и него.
Сутринта той ходи на първия посев на ръжта, при овеса, който трупаха на купни, върна се в къщи, когато ставаха от сън жена му и балдъза му, пи заедно с тях кафе и отиде пешком до селото, дето трябваше да пуснат отскоро монтираната вършачка за приготвяне на семена.
През целия ден, разговаряйки с управителя и селяните, а в къщи с жена си, с Доли, с децата й и с тъста си, Левин мислеше за едно и също, което през това време го занимаваше покрай стопанските му грижи, и във всичко търсеше връзка със своя въпрос: „Какво съм аз и де съм, и защо съм тук?“
Застанал на хладина в новопокрития харман с неотрупани още с ароматни листа лескови клони, наслагани върху прясно обелените трепетликови греди на сламения покрив, Левин наблюдаваше през отворената врата, в която нахлуваше и се кълбеше сухият и горчив прах от вършитбата, ту осветената от горещото слънце трева на непокрития харман и прясната слама, току-що изнесена от сайванта, ту пъстроглавите белогръди лястовички, които прелитаха с цвъртене под покрива и трепнали с криле, се спираха в пролуките на вратите, ту селяните, които се бяха разшавали в тъмния и прашен харман, и странни мисли му идваха в главата.
„Защо се прави всичко това? — мислеше той. — Защо стоя тук и ги карам да работят? Защо всички се трудят и се мъчат да покажат усърдието си пред мене? Защо се трепе тая бабичка Матрьона, моя познайница? (Аз я лекувах, когато през време на пожара върху нея падна една греда) — мислеше той, като гледаше мършавата бабичка, която гребеше с греблото зърното и напрегнато стъпваше с черните си загорели боси крака по неравната корава площ на хармана. — Тогава тя оздравя; но ако не днес — утре, след десет години ще я закопаят и няма да остане нищо нито от нея, нито от тая гиздосия в червен сукман, която с такова сръчно, нежно движение отделя класовете от плявата. И нея ще закопаят, много наскоро и тоя пъстър кон — мислеше той, като гледаше коня, който тежко влачеше корема си, често дишаше с разширени ноздри и пристъпяше по движещото се под него наклонено колело. — И него ще закопаят, ще закопаят и Фьодор подавача с неговата пълна с плява къдрава брада и със скъсана на бялото рамо рубашка. Сега той развързва снопите и нещо командува и вика на жените и с бързо движение оправя ремъка върху колелото на машината. И главно, не само тях, но и мене ще закопаят и няма да остане нищо. Защо?“
Той мислеше това и същевременно гледаше часовника, за да пресметне колко ще овършеят за един час. Трябваше да знае това, та съдейки по изкараното, да им определи работа за през деня.
„Скоро ще стане един часът, а едва сега са започнали третата купа“ — помисли Левин, пристъпи до подавача и като надвикваше грохота на машината, каза му да пуща по-рядко:
— По много подаваш, Фьодор! Нали виждаш — запира и затова не спори. Изравнявай!
Фьодор, почернял от полепналия по потното му лице прах, извика нещо в отговор, но все правеше не така, както искаше Левин.
Левин пристъпи до барабана, отстрани Фьодор и започна сам да подава.
След като поработи до обяда на селяните, до който оставаше още малко време, заедно с подавача той излезе от хармана и заприказваха, спирайки се до определената за семе хубава жълта камара пожъната ръж, стоварена до хармана.
Подавачът беше от едно далечно село, същото, в което по-рано Левин бе дал земята на съдружнически начала. Сега тя бе дадена под наем на ханджията.
Левин заприказва за тая земя с подавача Фьодор и го запита дали за идната година няма да я вземе Платон, един богат и добър селянин от същото село.