— Цената е висока. Платон няма да има сметка, Константин Дмитрич — отвърна селянинът, като чистеше класовете от потната си пазва.
— Но как има сметка Кирилов?
— Митюха ли (така селянинът нарече презрително ханджията) няма да има сметка, Константин Дмитрич! Той ще изшмекерува и пак ще изкара. Той не жали селянина. А чичо Фоканич (така той наричаше стареца Платон) мигар ще седне да дере кожата на човека? На един ще даде на изплащане, на други ще опрости. И, току-виж, няма да изкара. Той е човек.
— Но защо ще опрощава?
— Ей тъй, значи — хора разни; един живее само за своите нужди, като Митюха, който тъпче само търбуха си, а Фоканич е справедлив човек. Живее за душата си. Бога помни.
— Как помни Бога? Как живее за душата си? — почти извика Левин.
— То се знае как, по правдата, по Божия закон. Разпи хора. Ето, да речем, вие също няма да обидите човека…
— Да, да, сбогом! — рече Левин, запъхтян от вълнение, и като се обърна, взе бастуна и бързо тръгна към дома си.
Ново радостно чувство обзе Левин. При думите на селянина, че Фоканич живее за душата си, по правдата, по Божия закон, безброй неясни, но значителни мисли сякаш изскочиха нейде от затворено място и устремени към една и съща цел, се завъртяха в главата му и го ослепиха със светлината си.
XII
Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал.
Думите, казани от селянина, подействуваха на душата му като електрическа искра, която изведнъж преобрази и сля в едно цяло върволица разпилени, безсилни отделни мисли, които никога не преставаха да го занимават. Тия мисли, незабелязано и за самия него, го занимаваха и тогава, когато говореше, че ще даде земята си.
Той чувствуваше в душата си нещо ново и с наслада го опипваше, бе да знае още какво е то.
„Да не живееш за нуждите си, а за Бога. За какъв бог? За Бога. Може ли да се каже нещо по-безсмислено от това, което каза той? Той каза, че не трябва да живеем за нуждите си, сиреч не трябва да живеем за това, което разбираме, което ни влече, което ни се иска, а трябва да живеем за нещо необяснимо, за Бога, когото никой не може нито да разбере, нито да определи. И какво? Не разбрах ли тия безсмислени думи на Фьодор? А след като ги разбрах, усъмних ли се в тяхната правдивост? Сметнах ли ги за глупави, неясни, неточни?
Не, разбрах го, и то съвсем така, както той разбира, разбрах го напълно и по-ясно, отколкото разбирам всичко друго в живота, и никога през живота си не съм се съмнявал и не мога да се усъмня в това. И не само аз, а и всички, целият свят, разбират напълно само това и само в това не се съмняват, и са винаги съгласни.
Фьодор казва, че ханджията Кирилов живее за търбуха си. Това е ясно и разумно. Всички ние, като разумни същества, не можем да живеем иначе освен за търбуха си. И изведнъж същият Фьодор казва, че е лошо да живеем за търбуха си, а трябва да живеем за правдата, за Бога, и аз го разбирам само от едно загатване! И аз, и милиони хора, които са живеели преди векове и живеят сега, селяни, нищи духом и мъдреци, които са мислили и писали за това, които с неясния си език говорят за същото — всички ние сме съгласни в едно: за какво трябва да живеем и кое е хубаво. Заедно с всички хора аз имам само едно твърдо, несъмнено и ясно знание и това знание не може да бъде обяснено от разума — то е извън него и няма никакви причини и не може да има никакви последици.
Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица — наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.
И това нещо аз го зная и всички го знаем.
А аз търсех чудеса, съжалявах, че не съм видял чудо, което да ме убеди. А ето де било чудото, единствено възможното, постоянно съществуващото, което ме заобикаля от всички страни, а аз не го виждах!
Какво по-голямо чудо може да има от това?
Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?“ — мислеше Левин, като крачеше по прашния път, без да усеща ни жега, ни умора и изпитвайки чувство на задоволство след дълго страдание. Това чувство беше така радостно, че му се виждаше невероятно. Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.
„Да, трябва да се опомня и да обмисля — мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. — Всичко отначало — каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. — Какво ме радва? Какво съм открил?