Спомни си това едва когато кочияшът стигна вече съвсем близо до него и го извика:
— Изпрати ме госпожата. Дошли са брат ви и още един господин.
Левин се качи в каручката и взе поводите.
Сякаш пробуден от сън, той дълго време не можа да се опомни. Оглеждаше охранения кон, покрит с пяна между краката и на шията, дето се търкаха ремъците, оглеждаше кочияша Иван, който седеше до него, и си спомни, че очаква брат си, че жена му навярно се безпокои от дългото му отсъствие и се мъчеше да се сети кой е гостът, който е дошъл с брат му. Сега и брат му, и жена му, и неизвестният гостенин му се виждаха по-други от по-рано. Струваше му се, че сега отношенията му с всички хора ще бъдат вече други.
„С брат ми сега няма да има тая отчужденост, каквато е имало винаги помежду ни — няма да има спорове; с Кити никога няма да се караме; с гостенина, който и да е той, ще бъда любезен и добър, а със слугите, с Иван — всичко ще бъде друго.“
Като задържаше с изопнатите поводи пръхтящия от нетърпение и напиращ да върви кон, Левин поглеждаше седналия до него Иван, който не знаеше какво да прави с останалите си без работа ръце и постоянно притискаше рубашката си и търсеше предлог да заприказва с него. Искаше да каже на Иван, че е обтегнал много високо ремъка на стръките, но това щеше да прилича на укор, а той искаше да води любезен разговор. Но друго нищо не му идваше на ума.
— Завийте надясно да не се закачим о пъна — каза кочияшът, като оправи поводите в ръцете на Левин.
— Моля ти се, не пипай, и не ме учи — каза Левин, ядосан от тая намеса на кочияша. Както винаги тая намеса щеше да го разсърди и той веднага с тъга почувствува колко погрешно е предполагал, че душевното състояние може да го промени веднага при допира му с действителността.
На четвърт верста от къщи Левин видя тичащите насреща му Гриша и Таня.
— Чичо Костя! И мама идва, и дядо, и Сергей Иванич, и още един — казаха те, като се качиха в каручката.
— Но кой е той?
— Ужасно страшен! Прави ей така с ръце — каза Таня, като се изправи в каручката и имитира Катавасов.
— Но стар ли е или млад? — засмян запита Левин, комуто имитирането на Таня напомняше за някого.
„Ах, само дано не е някой неприятен човек!“ — помисли Левин.
Още щом минаха завоя на пътя и видяха идващите насреща им, Левин позна Катавасов със сламена шапка, който вървеше и размахваше ръце, също както го представяше Таня.
Катавасов обичаше много да говори за философия, понеже имаше представа за нея от естественици, които никога не са се занимавали с философия; напоследък в Москва Левин много спореше с него.
И първото нещо, което Левин си спомни, като го позна, беше един от тия разговори, при който Катавасов очевидно мислеше, че го е оборил.
„Не, по никой начин вече няма да споря и да изказвам лекомислено мислите си“ — мина му през ума.
Когато слезе от каручката и се здрависа с брат си и с Катавасов, Левин запита за жена си.
— Тя отнесе Митя в Малката горичка (тая горичка беше близо до къщи). Искаше да го настани там, защото в къщи е горещо — каза Доли.
Левин винаги съветваше жена си да не носи детето в гората, защото го смяташе за опасно, и затова сега му стана неприятно, като чу това.
— Току го мъкне насам-натам — усмихнат каза князът. — Аз я съветвах да се опита да го занесе в ледника.
— Тя искаше да дойде на пчелина. Мислеше, че си там. Ние отиваме там — каза Доли.
— Е, какво правиш? — каза Сергей Иванович, като изостана от другите и тръгна до брат си.
— Нищо особено. Както винаги занимавам се със стопанството — отвърна Левин. — Ти за дълго ли си дошъл? Толкова отдавна те чакаме!
— За около две седмици. Имам много работа в Москва.
При тия думи очите на братята се срещнаха и въпреки постоянното си и особено сега силно желание да бъде в приятелски и най-вече в прости отношения с брат си, Левин почувствува, че му е неловко да го гледа. Той наведе очи и не знаеше какво да каже.
Като избираше такива теми за разговор, които да са приятни на Сергей Иванович и да го отвлекат от разговора за сръбската война и за славянския въпрос, за които той загатна, когато спомена за заниманията си в Москва, Левин заприказва за книгата му.
— А имаше ли рецензии за книгата ти? — запита той. Сергей Иванович се усмихна на умишления въпрос.
— Никой не се занимава с това, а аз по-малко от другите — каза той. — Погледнете, Даря Александровна, ще вали дъжд — прибави той, като посочи със слънчобрана си белите облачета, които се появиха над върховете на трепетликите.