— С турците — спокойно усмихнат отвърна Сергей Иванович, като извади безпомощно движещата крачката си, почерняла от меда пчела и я постави с ножа върху един здрав трепетликов лист.
— Но кой е обявил война на турците? Иван Иванич Рагозов и графиня Лидия Ивановна с мадам Щал ли?
— Никой не е обявявал война, но хората съчувствуват на страданията на ближните си и желаят да им помогнат — каза Сергей Иванович.
— Но князът не говори за помощта — каза Левин, като се застъпи за тъста си, — а за войната. Князът казва, че отделни лица не могат да вземат участие във войната без разрешение от правителството.
— Костя, внимавай, това е пчела! Ще ни изхапят тук! — каза Доли, като се пазеше от една оса.
— Това не е пчела, а оса — каза Левин.
— Добре, добре, каква е вашата теория? — усмихнат каза Катавасов на Левин, като го предизвикваше очевидно към спор. — Защо отделни лица да нямат право?
— Моята теория е следната: от една страна, войната е такова животинско, жестоко и ужасно нещо, че нито един човек, не казвам християнин, не може да вземе лично на своя отговорност започването на една война; това може да го направи само едно правителство, което е призвано за това и неизбежно идва до война. От друга страна, и според науката, и според здравия смисъл в държавните работи, особено при война, гражданите се отричат от личната си воля.
Сергей Иванович и Катавасов с готови възражения заприказваха едновременно.
— Там е работата, приятелю, че може да има случаи, когато правителството не изпълнява волята на гражданите и тогава обществото изявява волята си — каза Катавасов.
Но Сергей Иванович очевидно не одобряваше това възражение. При думите на Катавасов той се намръщи и каза друго.
— Напразно поставяш така въпроса. Тук няма обявяване на война, а просто израз на човешко, християнско чувство. Убиват братята ни, еднокръвни и едноверци. Но, да речем, дори да не са братя и едноверци, а просто деца, жени и старци; чувството се бунтува и руските хора тичат да помогнат за прекратяване на тия ужаси. Представи си, че минаваш по улицата и виждаш, че пияни хора бият някоя жена или дете; смятам, че няма да седнеш да питаш дали е обявена или не война на тоя човек, а ще се хвърлиш върху него и ще защитиш обидения.
— Но не бих го убил — каза Левин.
— Не, би го убил.
— Не знам. Ако видя такова нещо, бих се отдал на непосредственото си чувство; но не мога да кажа предварително. А такова непосредствено чувство към угнетеното славянство няма и не може да има.
— Може би за тебе няма. Но у другите го има — каза Сергей Иванович, като се намръщи недоволно. — У народа са живи преданията за православни хора, страдащи под игото на „нечестивите агаряни“. Народът чу за страданията на братята си и заприказва.
— Може би — уклончиво каза Левин, — но аз не го виждам; и аз съм от народа, но не чувствувам такова нещо.
— И аз — каза князът. — Живеех в чужбина, четях вестниците и, да си призная, до преди ужасите над българите никак не разбирах защо всички руси така изведнъж обикнаха братята славяни, а пък аз не чувствувам никаква любов към тях. Много ми беше мъчно, мислех, че съм изрод или че така ми действува Карлсбад. Но когато се върнах тука, успокоих се — виждам, че и освен мене има хора, които се интересуват само за Русия, а не за братята славяни. Ето и Константин.
— Личните мнения тук не значат нищо — каза Сергей Иванович, — въпросът не е до личните мнения, когато цяла Русия — народът — изразява волята си.
— Извинявайте. Аз не виждам това. Народът не иска и да знае — каза князът.
— Не, татко… как не иска и да знае? А в неделя в черквата? — каза Доли, която се ослушваше в разговора. — Моля ти се, дай кърпичката — обърна се тя към стареца, който усмихнат наблюдаваше децата. — Не може да бъде всички да…
— Та какво имаше в неделя в черквата? Наредили на свещеника да прочете. И той го прочете. Хората не разбраха нищо, въздишаха като при всяка проповед — продължи князът. — След това им казаха, че събират милостиня в черквата, те извадиха и дадоха по една копейка. Но за какво — и те не знаят.
— Народът не може да не знае; у народа има винаги съзнание за съдбините си и в такива минути като днешните то се избистря — каза Сергей Иванович, като поглеждаше стареца пчелар.
Хубавият старец с черна прошарена брада и гъсти посребрени коси стоеше неподвижно, като държеше паничка с мед и ласкаво и спокойно от висотата на своя ръст гледаше господата, но очевидно не разбираше и не желаеше да разбере нищо.
— Това е точно така — каза той при думите на Сергей Иванович, като поклащаше многозначително глава.