Когато свърши с вестника, с втората чашка кафе и кравайчето с масло, той стана, отърси от жилетката си трохите от кравайчето и като изпъна широката си гръд, радостно се усмихна, но не защото на душата му беше нещо особено приятно — радостната му усмивка бе предизвикана от доброто храносмилане.
Но тази радостна усмивка веднага му напомни всичко и той се замисли.
Зад вратата се чуха два детски гласа (Степан Аркадич позна гласа на Гриша, по-малкото му момче, и на Таня, по-голямото му момиченце). Те возеха нещо и го събориха.
— Казвах ти, че на покрива не трябва да се поставят пътниците — викаше на английски момиченцето, — събирай ги сега!
„Всичко се обърка — помисли Степан Аркадич, — ето децата тичат сами.“ И като пристъпи до вратата, той ги извика. Те оставиха кутията, която представляваше влак, и влязоха при баща си.
Момиченцето, любимка на баща си, се втурна смело, прегърна го и засмяно увисна на врата му, както винаги радвайки се на познатата миризма на парфюма, която лъхаше от бакенбардите му. Най-после, като го целуна по зачервеното поради наклоненото положение и сияещо от нежност лице, момиченцето разтвори ръце и искаше да избяга назад; но бащата го задържа.
— Как е мама? — попита той, като галеше с ръка гладката, нежна шийка на дъщеря си. — Здравей — каза усмихнат на момчето, което се здрависваше с него.
Той съзнаваше, че обича по-малко момчето и винаги се стараеше да се държи еднакво, но момчето чувствуваше това и не отвърна с усмивка на студената усмивка на бащата.
— Мама ли? Тя стана — отвърна момиченцето.
Степан Аркадич въздъхна. „Значи, пак не е спала цяла нощ“ — помисли той.
— Ами весела ли е?
Момиченцето знаеше, че бащата и майката са скарани и че майката не можеше да бъде весела, и че бащата трябва да знае това, и че той се преструва, като пита за това така леко. И то се изчерви заради баща си. Той веднага разбра това и също се изчерви.
— Не знам — каза момиченцето. — Тя не ни каза да учим, а ни поръча да отидем с мис Гул на разходка у бабини.
— Добре, върви, Танурочката ми. Ах, да, почакай — каза той, като все още я задържаше и галеше нежната й ръчичка.
Той взе кутията с бонбоните от камината, дето бе я оставил вчера, и й даде два бонбона, като избра любимите й — шоколаден и фруктов.
— На Гриша ли? — каза момиченцето, като посочи шоколадения.
— Да, да. — И като погали още веднъж раменцето й, той я целуна по косите и врата и я пусна.
— Каретата е готова — каза Матвей. — Има една просителка — прибави той.
— Отдавна ли чака? — попита Степан Аркадич.
— От половин час.
— Колко пъти съм ти казвал да докладваш веднага!