— Но нали трябва да ви оставя да изпиете поне кафето си — каза Матвей с оня приятелски груб тон, за който човек не можеше да му се сърди.
— Добре, покани я по-скоро — каза Облонски, намръщен от досада.
Просителката, щабскапитаншата Калинина, го молеше за нещо невъзможно и безсмислено; Но Степан Аркадич както обикновено я накара да седне, изслуша я внимателно, без да я прекъсва, и й даде подробен съвет към кого и как да се обърне и дори бързо и четливо й написа с едрия си, широк, красив и ясен почерк бележка до лицето, което можеше да й помогне. След като изпрати щабскапитаншата, Степан Аркадич взе шапката си и се спря, припомняйки си дали не е забравил нещо. Оказа се, че не е забравил нищо освен онова, което искаше да забрави — жена си.
„Ах, да!“ Той наведе глава и красивото му лице доби тъжен израз. „Да ида ли, или да не ида?“ — питаше се той. И един вътрешен глас му казваше, че не трябва да отиде, че тук не може да има нищо друго освен фалш, не е невъзможно да се поправят да се закърпят техните отношения, защото е невъзможно тя да стане пак привлекателна и възбуждаща любов или той да стане старец, неспособен да обича. Сега не можеше да излезе нищо друго освен фалш и лъжа; а фалшът и лъжата бяха противни на природата му.
„Все пак, когато и да е, ще трябва да отида; та това не може да остане така“ — каза си той, като се мъчеше да си придаде смелост. Изпъчи гърди, извади цигара, запуши, смукна два пъти, хвърли я в седефената раковина-пепелница, с бързи крачки мина по мрачната приемна и отвори другата врата, за спалнята на жена си.
IV
Даря Александровна — с блузка и със забодени на тила плитки от вече редки, някога гъсти и прекрасни коси, с отслабнало, мършаво лице и големи, изпъкнали от мършавината на лицето, изплашени очи — се бе изправила сред разхвърляните из стаята неща пред разтворената шифониерка, от която избираше нещо. Като чу стъпките на мъжа си, тя прекъсна, погледна към вратата и напразно се опитваше да придаде строг и презрителен израз на лицето си. Тя чувствуваше, че се бои от него и се бои от предстоящата среща. Току-що се опитваше да направи това, което бе се опитвала да направи вече за десети път през тия три дни: да отдели нещата на децата и своите неща, които да отнесе у майка си — и пак не можеше да се реши; но и сега, както толкова пъти вече, тя си казваше, че това не може да остане така, че трябва да предприеме нещо, да го накаже, да го посрами, да му отмъсти поне за една мъничка част от оная болка, която той й беше причинил. Все още си казваше, че ще се махне от него, но чувствуваше, че това е невъзможно; невъзможно беше, защото тя не можеше да отвикне да го смята за свой мъж и да го обича. Освен това чувствуваше, че ако тук, в къщата си, едва успява да се грижи за петте си деца, на тях ще им бъде още по-зле там, където ще отиде с всичките. И без това през тия три дни по-малкият бе заболял, задето го бяха нахранили с лош бульон, а другите вчера бяха почти без обед. Тя чувствуваше, че е невъзможно да замине; но залъгвайки се, все пак отделяше нещата и се преструваше, че ще замине.
Като видя мъжа си, тя отпусна ръка в чекмеджето на шифониерката, сякаш търсеше нещо, и погледна към него едва когато той дойде съвсем близо до нея. Но лицето й, на което тя искаше да придаде строг и решителен израз, изразяваше смущение и страдание.
— Доли! — каза той с тих, плах глас. Той сви глава между раменете и искаше да добие жалък и покорен вид, но въпреки това сияеше от свежест и здраве.
Тя с бърз поглед изгледа от главата до краката неговата сияеща от свежест и здраве фигура. „Да, той е щастлив и доволен! — помисли си тя. — А аз?… И тая противна доброта, за която всички толкова го обичат и го хвалят; мразя тая негова доброта!“ — помисли си тя. Устните й се свиха, мускулът на дясната буза на бледото й нервно лице заигра.
— Какво искате? — каза тя с бърз, не свой, гръден глас.
— Доли! — повтори той с трепет в гласа. — Днес пристига Ана.
— Какво ме интересува? Аз не мога да я приема! — извика тя.
— Но, Доли, все пак трябва…
— Идете си, идете си, идете си! — без да го погледне, изкрещя тя, сякаш тоя крясък бе предизвикан от физическа болка.
Когато мислеше за жена си, Степан Аркадич можеше да бъде спокоен, можеше да се надява, че всичко ще се нареди, по думите на Матвей, и можеше спокойно да чете вестника и да пие кафе; но когато видя измъченото й, страдалческо лице и чу тоя звук на гласа, покорен и отчаян, дъхът му спря, нещо заседна в гърлото му и очите му заблестяха от сълзи.
— Боже мой, какво направих аз! Доли! За Бога!… Та… — Той не можа да продължи, риданието спря на гърлото му.