Тя затръшна шифониерката и го погледна.
— Доли, какво мога да кажа аз?… Само едно: прости, прости!… Спомни си, нима девет години съвместен живот не могат да изкупят тоя миг, тоя миг…
Тя наведе очи и слушаше, като очакваше да чуе какво ще каже той, сякаш го молеше да я разубеди някак.
— Тоя миг на увлечение… — изрече той и искаше да продължи, но при тая дума, сякаш от физическа болка, устните й отново се свиха и отново заподскача мускулът на дясната й буза.
— Идете си, махнете се оттук! — развика се тя още по-пронизително. — И не ми говорете за вашите увлечения и вашите мръсотии!
Тя искаше да излезе, но се олюля и се улови за облегалото на стола, за да не падне. Неговото лице се разшири, устните му подпухнаха, очите му се наляха със сълзи.
— Доли! — промълви той, вече хълцайки. — За Бога, помисли за децата, те не са виновни. Виновен съм аз, накажи мене, накарай ме да изкупя вината си. С каквото мога, на всичко съм готов! Аз съм виновен, думи нямам да изкажа колко много съм виновен! Но, Доли, прости ми!
Тя седна. Той чуваше тежкото й шумно дишане и му беше неизразимо жал за нея. Тя няколко пъти искаше да заговори, но не можеше. Той чакаше.
— Ти мислиш за децата, колкото да си играеш с тях, а пък аз мисля и зная, че сега те са погубени — изрече тя, както изглежда, една от ония фрази, които през тия дни неведнъж си бе повтаряла.
Тя му заприказва на „ти“ и той с благодарност я погледна и пристъпи да я улови за ръка, но тя с отвращение се дръпна от него.
— Аз мисля за децата и затова бих направила всичко на света, за да ги спася; но и аз не зная как бих ги спасила: като ги отнема от баща им или като ги оставя при развратния им баща — да, при развратния им баща… Е, кажете, след онова… което стана, нима можем да живеем заедно? Нима е възможно? Кажете де, нима е възможно? — повтаряше тя, повишавайки глас. — След като мъжът ми, бащата на моите деца, има любовни връзки с гувернантката на децата си…
— Но какво да се прави? Какво да се прави? — каза той с жалък глас, без да знае сам какво приказва, и все по-ниско и по-ниско навеждаше глава.
— Вие сте ми гаден, отвратителен! — развика се тя, като се горещеше все повече и повече. — Вашите сълзи са вода! Вие никога не сте ме обичали; вие нямате ни сърце, ни благородство! За мене вие сте мръсен, долен, чужд, да, съвсем чужд! — с болка и злоба изрече тя тая ужасна за самата нея дума чужд.
Той я погледна и злобата, изписана върху лицето й, го изплати и учуди. Не разбирате, че съжалението му я дразни. У него тя виждате съжаление към нея, но не и любов. „Не, тя ме мрази. Няма да ми прости“ — помисли той.
— Това е ужасно! Ужасно! — рече той.
В това време в другата стая изпищя дете, което сигурно бе паднало; Даря Александровна се ослуша и лицето й изведнъж се смекчи.
Няколко секунди тя видимо се мъчеше да се опомни, сякаш не знаеше де се намира и какво трябва да направи, след това стана бързо и пристъпи към вратата.
„Но тя обича детето ми — помисли той, като забеляза как лицето й се измени след изплакването на детето, — моето дете; тогава как може да мрази мене?“
— Доли, още една дума — каза той, вървейки подире й.
— Ако дойдете след мене, ще извикам слугите, децата! Нека всички знаят, че сте подлец! Аз ще замина днес, а вие живейте тук с любовницата си!
И тя излезе, като затръшна вратата.
Степан Аркадич въздъхна, избърса лицето си и с тихи стъпки тръгна да излезе от стаята. „Матвей казва: ще се нареди; но как? Аз не виждам дори възможност за това. Ах, ах, какъв ужас! И колко тривиално крещеше тя! — казваше си той, като си спомняше нейния крясък и думите «подлец» и «любовница». — И може би прислужничките са чули! Ужасно тривиално, ужасно.“ Степан Аркадич постоя няколко секунди сам, избърса очите си, въздъхна и като изпъчи гърди, излезе от стаята.
Беше петък и в трапезарията немецът часовникар навиваше часовника. Степан Аркадич си спомни шегата си за тоя акуратен плешив часовникар, че немецът „сам е курдисан за цял живот да навива часовници“ — и се усмихна. Степан Аркадич обичаше хубавите шеги. „А може би ще се нареди! Хубави думички: ще се нареди — помисли той. — Трябва да разкажа това някъде.“
— Матвей! — извика той. — Я нагласете там с Маря всичко за Ана Аркадиевна в диванната — каза той на появилия се Матвей.
— Слушам, господарю.
Степан Аркадич облече шубата си и излезе на външната стълба.
— Няма ли да се храните в къщи? — запита изпращащият го Матвей.
— Както се случи. Но ето вземи за харчене — каза той, като му подаваше десет рубли от портфейла си. — Ще ти стигнат ли?
— Стигнат, не стигнат, ще трябва да изкараме някак — каза Матвей, хлопна вратичката на каретата и се отдръпна към входа.