А в това време, след като успокои детето и по шума на каретата разбра, че той е заминал, Даря Александровна се върна пак в спалнята. Това беше единственото й убежище от домашните грижи, които я отрупваха, щом се покажеше навън. Дори и сега, за това късо време, когато бе влязла в детската стая, англичанката и Матрьона Филимоновна успяха да й поставят няколко въпроса, които не търпяха отлагане и на които можеше да отговори само тя: как да облекат децата за разходка? Да им дадат ли мляко? Да изпратят ли да търсят друг готвач?
— Ах, оставете ме, оставете ме! — каза тя и като се върна в спалнята, седна пак на същото място, дето бе говорила с мъжа си, стисна измършавелите си ръце с пръстени, които се изхлузваха от костеливите пръсти, и започна да прехвърля в ума си целия одевешен разговор. „Отиде си! Но как ли е свършил с нея? — мислеше тя. — Дали се срещат? Защо не го попитах? Не, не, не можем се събра вече! Дори и да останем в една къща, ние сме чужди. Завинаги чужди! — повтори тя пак многозначително тая страшна за нея дума. — А колко го обичах, Боже мой, колко го обичах!… Колко го обичах! Нима и сега не го обичам? Не го ли обичам повече от по-рано? Ужасно, главното е…“ — започна тя, но не довърши мисълта си, защото Матрьона Филимоновна подаде глава от вратата.
— Дали да извикаме брат ми — рече тя, — все ще приготви обед; че, знаете ли, вчера до шест часа децата не бяха яли.
— Добре, добре, ей сега ще изляза и ще дам нареждане. Но пратихте ли да вземат прясно мляко?
И Даря Александровна потъна в дневните грижи и временно удави мъката си в тях.
V
Степан Аркадич се учеше добре в училището благодарение на големите си способности, но беше мързелив и палав и затова завърши измежду последните; но въпреки постоянния си гуляйджийски живот, малките чинове и младите си години, той заемаше почетната и добре плащана служба председател на едно от московските съдилища. Тая служба той бе получил чрез мъжа на сестра си Ана, Алексей Александрович Каренин, който беше на една от най-важните служби в министерството, към което принадлежеше съдилището; но дори Каренин да не бе назначил шурея си на тая служба, чрез стотина други лица, братя, сестри, роднини, братовчеди, вуйчовци, лели, Стива Облонски би получил тая служба или друга подобна, около шест хиляди рубли заплата, които му бяха необходими, тъй като работите му, въпреки голямото богатство на жена му, бяха разстроени.
Половината Москва и Петербург бяха роднини и приятели на Степан Аркадич. Той бе се родил в средата на ония хора, които бяха или станаха силни на деня. Една трета от държавниците, старците, бяха приятели на баща му и го познаваха още докато ходеше по ризка; другата трета бяха с него на „ти“, а третата — бяха добри познати; следователно ония, които раздаваха земните блага във вид на служби, аренди, концесии и други такива, бяха все негови приятели и не можеха да отминат своя човек; и нямаше нужда Облонски да се старае особено, за да получи изгодна служба; трябваше само да не отказва, да не завижда, да не се кара, да не се обижда, което, поради свойствената му доброта, той никога и не правеше. Би му се видяло смешно, ако му кажеха, че не ще получи служба с такава заплата, от каквато има нужда, толкоз повече, че и без това не искаше нищо изключително; той искаше само това, което получаваха връстниците му, а можеше не по-зле от другите да изпълнява такава длъжност.
Всички, които познаваха Степан Аркадич, не само го обичаха заради добрия му весел нрав и несъмнена честност, но в него, в красивата му, лъчезарна външност, в блестящите му очи, черни вежди и коси, в белотата и руменината на лицето му имаше нещо, което физически действуваше дружелюбно и весело върху ония, които се срещаха с него. „Аха! Стива! Облонски! Ето го и него!“ — почти винаги с радостна усмивка казваха, когато го срещнеха. Дори и да имаше случай понякога след разговор с него да се разбере, че не е станало нищо особено радостно — на другия, на третия ден пак също така всички се радваха, когато го срещнеха.
Служейки трета година като председател на едно от съдилищата в Москва, Степан Аркадич бе спечелил не само любовта, но и уважението на колегите си, на подчинените, началниците и на всички, които имаха работа с него. Главните качества на Степан Аркадич, с които бе заслужил това общо уважение в службата, се състояха, първо, в извънредната снизходителност към хората, която у него се основаваше на съзнанието за собствените му недостатъци; второ, в изключителната либералност, но не оная, за която той прочиташе във вестниците, а тая, която бе в кръвта му и с която той напълно равно и еднакво се отнасяше към всички хора, каквото и състояние и звание да имаха те, и, трето — главно, — в пълното равнодушие към работата, с която се занимаваше, и поради това никога не се увличаше и не правеше грешки.