Когато пристигна в учреждението, дето служеше, Степан Аркадич, изпратен от почтителния портиер, с чанта под ръка се отби в малкия си кабинет, облече мундира и влезе в заседателната зала. Всички писари и служещи станаха, като весело и почтително се поклониха. Степан Аркадич бързо както винаги мина на своето място, стисна ръка на членовете на съда и седна. Той се пошегува и поприказва, точно колкото това бе прилично, и започна работа. Никой по-правилно от Степан Аркадич не умееше да намери оная граница на свободата, естествеността и официалността, която е необходима, за да бъде работата приятна. Секретарят весело и почтително, както и всички в присъствието на Степан Аркадич, се приближи с книжата и изрече с оня фамилиарно-либерален тон, който бе въведен от Степан Аркадич:
— Все пак получихме сведения от Пензенското губернско управление. Ето ги, ако обичате…
— Получихте ли ги най-после? — каза Степан Аркадич, като сложи пръст върху документа. — Е, хайде, господа… — И заседанието започна.
„Ако те знаеха — мислеше си той, навел важно глава, докато слушаше доклада — какво виновно момче беше преди половин час техният председател!“ И очите му се смееха при четенето на доклада. До два часа трябваше да продължат работата без прекъсване, а в два часа — отдих и закуска.
Още нямаше два часа, когато големите стъклени врати на съдебната зала изведнъж се разтвориха и някой влезе. Всички членове изпод портрета и иззад зерцалото2, зарадвани, че могат да се развлекат, се озърнаха към вратата; но пазачът, който стоеше до входа, веднага изпъди влезлия и затвори стъклената врата след него.
Когато делото бе прочетено, Степан Аркадич стана, като се поизтегна, и плащайки данък на либералността на времето, извади цигара още в заседателната зала и тръгна към кабинета си. С него излязоха двама негови колеги, старият служител Никитин и камерюнкерът Гриневич.
— След закуската ще успеем да свършим — каза Степан Аркадич.
— И още как! — каза Никитин.
— Но тоя Фомин трябва да е голям мошеник — каза Гриневич за едно от лицата, участвуващи в делото, което разглеждаха.
При думите на Гриневич Степан Аркадич се понамръщи, като даваше да се разбере, че е неприлично да се съставя предивременно мнение, и не му отговори нищо.
— Кой беше влязъл? — попита той пазача.
— Влезе един, ваше превъзходителство, без разрешение, едва-що се бях извърнал. Търсеше вас. Казах му: когато излязат членовете, тогава…
— Де е той?
— Май излезе в коридора, ама все тук се разхождаше. Ето го — каза пазачът и посочи здраво сложения широкоплещест човек с къдрава брада, който, без да снеме овчия си калпак, бързо и леко тичаше нагоре по изтърканите стъпала на каменната стълба. Един от слизащите надолу, мършав чиновник с чанта, се поспря, неодобрително погледна тичащия в краката и след това въпросително дигна очи към Облонски.
Степан Аркадич стоеше край стълбата. Добродушно светналото му лице над бродираната яка на мундира светна още повече, когато той позна дотичалия.
— Така си и мислех! Левин, най-после! — рече той с приятелска, иронична усмивка, като оглеждаше идващия към него Левин. — Как не те догнуся да ме търсиш в тоя вертеп? — попита Степан Аркадич и не се задоволи само да стисне ръка на приятеля си, но го и целуна. — Отдавна ли си пристигнал?
— Ей сега и много исках да те видя — отвърна Левин, като се озърташе срамежливо и същевременно сърдито и неспокойно.
— Е, да отидем в кабинета — каза Степан Аркадич, който познаваше самолюбивата и озлобена срамежливост на приятеля си; и като го улови за ръка, той го помъкна след себе си, сякаш го водеше сред опасности.
Степан Аркадич беше на „ти“ почти с всичките си познати: с шестдесетгодишни старци, с двадесетгодишни момчета, с актьори, с министри, с търговци и с генерал-адютанти, така че мнозинството от ония, които бяха с него на „ти“, се намираха в двата крайни пункта на обществената стълба и биха се учудили много, ако научеха, че чрез Облонски имат нещо общо помежду си. Той беше на „ти“ с всички, с които пиеше шампанско, а шампанско пиеше с всички и затова, когато в присъствието на подчинените си се срещаше със своите срамни „ти“, както наричаше на шега мнозина от приятелите си, той със свойствения му такт умееше да смекчи неприятността от това впечатление за подчинените си. Левин не беше срамно „ти“, но със своя такт Облонски почувствува, че Левин мисли, че той може да не иска да прояви близостта си с него пред подчинените си и затова побърза да го отведе в кабинета.
2
Триъгълна призма с написани върху стените й укази на Петър I, пазена на официални места.