— Ти си натам — каза ангелът. — Щом влезеш вътре, аз ще помогна на родителите ти да завършат твоето създаване.
— А ще боли ли?
— Не. Отначало все едно заспиваш. И изплуваш вече в Лос Анджелис.
И изведнъж съвсем неочаквано за себе си Маша каза:
— Не искам.
— Защо? — попита ангелът изненадан.
Тя се поколеба.
— Не знам. Нещо ми е тъжно и ме е страх. И изобщо не ми се тръгва от тук…
— Може би — недоверчиво каза той — в теб са успели да се зародят желания, които те задържат на това място?
Маша тутакси се вкопчи в изникналата възможност.
— Да — каза тя. — Искам да разбера какво е станало с онзи черен оловен облак.
— Какъв облак?
— Когато гледах с небесното зрение, тези двама мъже имаха обща яка от олово. И сега ми е ужасно интересно какво е станало с нея, след като те се разделиха и са на различни етажи.
— Нямаме време — каза ангелът. — Никакво.
— Иначе никъде няма да отида — упорито заяви Маша. Дай да погледна.
— Е, какво пък — отвърна той. — Както искаш…
Стаята изчезна, после пак изникна и Маша разбра, че отново вижда света с небесното зрение.
Всичко изглеждаше почти както преди: главите на момичетата тънеха в бодливата каша от грис, а над масата пърхаше хрупкавото облаче на разговора, крайно непостоянно поради това, че никой не вярва в него. Имаше обаче една промяна, която Маша забеляза едва след няколко секунди.
Оловната буца на врата на скиора не се беше разделила на две и не бе променила формата си — тя изглеждаше точно както преди. Но вместо мустакатия сега в нея беше уловено бледото му копие, което много приличаше на труп. Около него се полюшваха мислите на скиора — в по-голямата си част непристойни ксерокопия на момичетата, които все така седяха край него. Ксерокопията бяха прозрачнобледи и наподобяваха души на удавници.
Маша поиска да види мустакатия. Каза си, че небесното зрение е напълно в състояние да прониква през тавана и стените, и вдигна поглед.
Така беше.
Момичето с червената рокля (сега вдигната чак до плещите) и мустакатият (без гащи, но все още по сако, изпод което се подаваше вратовръзката, непристойно подскачаща при всеки тласък на бедрата) се намираха точно над главата й. На врата на мъжа висеше огромна испанска яка със заседнало в нея восъчно копие на скиора, което като махало се вдигаше и падаше в такт с процеса.
После мустакатият наби спирачки, надвеси се над опашната кост на приятелката си и започна да прави нещо неразбираемо.
— Край — каза ангелът, — изтърва щастието си…
Маша сведе поглед и разбра какво е натъжило събеседника й: на мястото на блещукащия розов коридор се беше появил кръг, тъмнокафяв на цвят, за който от пръв поглед ставаше ясно, че изобщо наникъде не води.
А после, преди даже да е проумяла защо го прави, тя се вгледа в дъното на бутилката от шампанско — сякаш за да види отражението си.
Не видя себе си.
Затова пък видя скрилия се в нишата ангел.
Той рязко се дръпна встрани в опит да се измъкне от лъча на вниманието й, но вече беше късно — погледът на Маша го беше приковал на мястото му.
— Това ти ли си?
Ангелът все още се дърпаше, но тя разбра, че спътникът й вече не може да се измъкне — отразен, той беше изгубил магическата си сила, както бе станало преди с надписа на кибритената кутия. След като го беше хванала в лъча на вниманието си, Маша го държеше пред себе си здраво, сякаш с магнит.
— Това ти ли си? — повтори тя.
— Да — отвърна ангелът.
— А защо досега не съм те виждала? Такъв?
— Защото — каза той — такъв можеш да ме видиш само с помощта на собственото ми зрение.
Макар че ангелът вече не можеше по никакъв начин да се изплъзне от погледа й, изведнъж околният свят стана неочаквано непостоянен. Колкото повече Маша гледаше ангела, толкова повече избледняваше хотелската стая и скоро пред очите й остана само плуващата в синия мрак крилата фигура.
Младото лице на ангела спокойно можеше да бъде и мъжко, и женско. Златните коси на главата му бяха прибрани в някакво подобие на полумесец и в единия му край нещо блестеше в преливащи цветове — това вероятно можеше да се нарече и рога, ако тази дума беше уместна по отношение на един ангел. Неземният оттенък на кожата му показваше, че той е свикнал да гледа слънцето от пространства, съвсем различни от тези на хората. Четирите му ръце, чиито пръсти от време на време застиваха в непостижими мудри, се движеха с такава лекота, че приличаха на криле.