— Кой си ти всъщност?
— Аз имам много различни имена, но нито едно от тях не може да се произнесе на човешки език. Всъщност съм просто ум.
— Чий ум?
— Въпросът е неправилно формулиран — отговори ангелът.
— Умът винаги е нечий — леко неуверено каза Маша.
Той се засмя.
— Ако беше избързала малко, с течение на времето щях да стана твой ум. Сега всичко е по-сложно.
— Не ми говори с гатанки — отсече Маша. — И без това почти нищо не разбирам.
— Преди малко исках да се родя като жена на име Маша, но в последния момент размислих.
— Защо? — попита тя.
— Защото ти се доповръща. И аз не виждам нищо чудно в това. Да се издигнеш над топка напикани парцали и да заминеш да се раждаш в Лос Анджелис, за да ходиш после с птичи лайна в главата… И да радваш светлите умове, които впиват зъби в наносвета и един в друг… Разбира се, и в това има доза хумор, но доста пъклен. Ето онази зелена звездичка, където имаше река, лодка и лято, е много по-интересна.
— Почакай — каза Маша. — Ако ти мислиш всичките ми мисли, тогава коя съм аз?
— Ти си просто формата, която исках да приема. Но тази възможност е вече пропусната.
— Вярно ли е, че си ме създал с рогата си?
— В известен смисъл — отговори ангелът и се подсмихна.
— И как го правиш?
— Единият ми рог пита другия да бъдеш или да не бъдеш. Когато другият отговори „да бъда“, аз го обличам в името „Маша“ или в някакво друго име. А на първия рог слагам свещените мъниста, от които възниква видимостта на света. После гледам двата рога с небесното око на опашката си — и започвам да вярвам, че Маша гледа света, а не аз — света и Маша. Ако подхвърля навреме това зародило се в мен убеждение в нечия женска матка, тогава се ражда новото ми въплъщение. Това е. Можеш да смяташ, че човешкият живот е просто токов разряд между рогата ми.
— А за какво си ме създал?
— Ти си домът на мечтите ми — каза ангелът. — Жизнено пространство, където мога да мисля до самозабрава.
— И всеки път измисляш целия свят наново?
— Няма нужда да го правя. Той е вече измислен — буквите се сглобяват сами. Стига ми само да създам една фалшива Маша, която да си мисли, че всъщност тя го вижда.
— Какво ще стане с мен сега? — попита Маша.
— Предполагам, че ей сега ще те забравя.
— Но това е жестоко.
— Към кого? Към рогата или към опашката?
— Към мен — каза тя наскърбена.
Ангелът тъжно се усмихна и тръсна глава.
Маша забеляза, че лицето му пак е младо и светло, оръжията са изчезнали от ръцете му, а крилете зад гърба му са станали ослепително бели. Странният златен полумесец над главата му вече не приличаше на рога.
— Знам какво изпитваш — каза той. — Знам, защото самият аз го изпитвам. Но се заблуждаваш, повярвай ми. Това изобщо не е жестоко. Макар че, разбира се, няма смисъл да ти обяснявам.
— Аз ще изчезна — а ти ще останеш ли?
— Не — отговори ангелът. — Просто вече няма да се отразяваме в бутилката.
— И никога повече няма да се срещнем?
Той се усмихна.
— Защо, още много пъти ще се срещаме. Но ще бъдем други — и ти, и аз.
Ангелът разпери всичките си шест крила и заприлича на съсредоточена снежинка с огромни размери.
Маша отново забеляза разноцветните пламъчета наоколо — но вече не искаше да ги гледа. Вниманието й беше привлечено от окото, пламтящо на опашката на ангела. Тя разбра какво ще стане сега и вече наистина изобщо не й се виждаше страшно.
Небесното око се разтвори като огнено цвете. Маша почувства, че се носи към него, както преди се носеше към блещукащите точки на създадената от ангела сфера.
За миг отново видя хотелската стая, където потният скиор танцуваше пред камината с две кикотещи се девойки, и разбра, че се събужда от сън, който така и не е могла да сънува. Последното, което успя да различи, беше оставена на масата кутия с нарисуван отстрани ананас — Маша си помисли, че сега никога няма да разбере какъв е вкусът на компота вътре. Но там, където се събуждаше, вече не можеше да довърши тази мисъл.
Тя за последен път махна с шестте си крила и престана да бъде първо Маша, после празненството в хотелската стая, после плоското дъно на бутилката, в което се отразяваше ангелът — а после и самият ангел.
Картата на завистта се разсипа на угасващи искри, спряха лифтовете, престана да бълбука шампанското в чашите и помръкнаха топките на елхата. А когато се затвори пламтящото с елмазен огън небесно око, изчезна синьо-черното пространство, в което допреди малко висеше ангелът — и всичко отново стана Това, което винаги е било и ще бъде.