Но приблизително след половин час (или час — точното време зависеше от състава) квасът на Добросвет започваше да действа и картината се променяше.
Напорът на мислите отслабваше, сякаш на тях им ставаше все по-трудно да ме настигат с кривите си черни крачета. После те съвсем се изгубваха и ставаше ясно, че аз не съм Семьон Левитан, за когото знам всичко, а някакво безименно присъствие, пронизано от припламвания на редки и много красиви светлинки. И за това безименно присъствие не знаех нищо, защото за него по принцип нямаше какво да се знае. В него можеше само да се пребивава, а започнеше ли да се мисли за него, мислите изцяло го засенчваха.
Тогава там, където то проблясваше допреди миг, отново се пръкваше опротивелият мислител и познавач.
Но не ми оставаше време да анализирам тези преживявания — щом квасът започнеше да действа с пълна сила, моят радиозъб оживяваше.
Когато за пръв път заговори монтираният в мен глас на Родината, аз щях да се удавя от уплаха. От първото ми събеседване с Шмига насам зъбът все мълчеше и никой не ме беше предупредил, че възнамеряват да го използват.
И изведнъж моята най-съкровена дълбочина заговори със звучен женски глас:
— Според Бердяев за Бога е неприложима нисшата човешка категория на господството. Бог не е господар и не господства. На Бога не е присъща никаква власт, несвойствен му е стремежът към могъщество, той не изисква робско преклонение от поробения. Бог е свобода, той е освободител, а не господар. Бог дава чувство за свобода, а не за подчинение…
И така нататък.
Онзи, който вижда тези думи на хартия, едва ли ще разбере какво се случваше в тъмната камера, където те действаха по съвсем различен начин от обичайната човешка реч. Думите сякаш прорязваха от край до край съзнанието ми, като изцяло го запълваха със значението си, и за времето, през което звучаха, се превръщаха в единствената и окончателна реалност.
Цялата работа се дължеше на кваса на Добросвет. Той постоянно експериментираше със състава му и ефектът беше ту по-слаб, ту по-силен — но всеки път ми се налагаше да осъзнавам взривяващите се в мозъка ми смисли с някаква задгробна необратимост. Аз пропадах в начертаната от тях бразда, за да умра мъчително в нея като зърно, на което тепърва предстои да покълне. Всеки път това беше агония, защото във влажния черен мрак изобщо нямаше къде да се скрия от звучащите в черепа ми гласове — и аз ставах плячка на всеки настигащ ме шепот.
Добросвет и Шмига организираха моя тренинг с присъщия на ведомството им цинизъм. Те канеха в центъра за подготовка най-различни хора, настаняваха ги пред микрофон, уж за да участват в радиопредаване, и ги молеха да споделят нещо съкровено — да кажат нещичко за Бога. Обикновено от всекиго очакваха да запълни петнайсет-двайсет минути ефирно време.
Ако пред микрофона се озовеше свещеник, той най-често четеше свещени текстове на своето вероизповедание. Актьорите декламираха някой художествен откъс, посветен на Всевишния, обикновено стихове. Философите навлизаха в малко разбираеми за мен метафизични дебри.
Изглежда, всички тези хора предполагаха, че служат на добра кауза, а изреченото от тях ще стигне по някаква вътрешна радиомрежа на ФСБ до прозяващите се оперативни работници и ще ги направи малко по-човечни и добри. Те изобщо не можеха да си представят, че думите им принудително се трансформират в психична реалност в мозъка на един потопен в черна вечност човек, изцяло лишен от обичайния имунитет към чуждата реч.
Колкото и странно да прозвучи това, най-много ме радваше ислямската духовна образност — макар че предаващите я гласове, ако се съди по разбойническата им дрезгавост, принадлежаха на временно вписани във вертикала чеченски бандити, които сигурно биха ме заклали, без да им мигне окото: „Истина е, Всемогъщият Бог има вино за приятелите си и то е такова, че когато го пият, ги опиянява; опиянени, те се радват; възрадвани, те се отпускат; отпуснати, те омекват; омекнали, те се очистват; очистени, те постигат; постигнали, те се съединяват с божественото; съединили се, те губят различията…“. Не разбирах какво ми казват тези думи, но душата ми разбираше и се успокояваше, и се радваше от нещо.
За малко повече от два месеца подготовка през моя размекнат в тъмното ум преминаха разсъдливите хасиди на Мартин Бубер, прекрасното голо момче на Майстер Екхарт (той пък беше католик), Кришна от Бхагавад Гита, Парабрахман и Атман, Лотосът на Даниил Андреев, съкровеният човек на Якоб Бьоме и много други форми, чрез които човек прозира Вседържителя.