А пък освен реклама там има и песни. Те по принцип трябва да се анализират с психиатър куплет по куплет. Ей така като покараш кола един ден из Москва — и ставаш иззад волана остарял и помъдрял с десет години, с особен блясък в очите и с твърдото намерение още утре да теглиш кредит със смешна лихва… Да му се не види, та нали и всичко, което заобикаля човека в съвременния град, е практически от същото естество. Как изобщо да се замислиш за Бога.
Тогава осъзнах, че съм потънал твърде надълбоко в размисли за радиобизнеса — и всичко това защото такова стихотворение трябва да се рецитира от човек, който има най-малкото наченки на безсмъртна душа. Същевременно аз не пропуснах нито един ред от стиховете, защото моят освободен от тялото ум развиваше поразителна скорост: цялата тази върволица от мисли отне само миниатюрна частица от секундата.
Неочаквано мисълта ми дръзна да се възнесе към нещо безкрайно високо и прекрасно и тутакси, както беше обещано, замръзна. Но преди да замръзне, аз все пак успях да разбера, че такъв невъобразим полет нагоре е възможен и че това прекрасно наистина съществува във връхната му точка…
Когато блесналата ослепителна светлина, в която ме превърнаха тези редове, отново се смени с влажна тъмнина, аз проумях, че днес Добросвет ми е дал някакъв особено мощен коктейл — и е форсирал увисналия ми в безтегловност ум.
Налагаше ми се да преживявам смисъла на всяка дума с невиждана сила и яснота. Аз не просто се прониквах с чуждия мистичен опит — той ставаше мой. Обзе ме страх, защото осъзнах: само да се отпусна и тия агентурни изроди наистина ще ме накарат да позная Предвечния.
Видях тези искри — или по-точно пак ги мернах. След кваса те започваха да се роят в тъмното горе-долу на четирийсетата минута от всеки сеанс, но можех да спра да им обръщам внимание и тогава те изчезваха.
Стори ми се, че станах огромна капка и в нея се вля цялата свръхсолена вода от ваната, из която се носех. И в мен вече беше готово да се отрази нещо неизмеримо и ослепително, но му попречи проклетият четец — той като че ли обърка стиховете, излезе от ритъм и тутакси загъгна някак по-бързо:
По-нататък ще се постарая да опиша точно споходилите ме преживявания по реда на появяването им — след предизвикалите ги думи.
Отначало тялото ми изтля в прах. То се разлагаше много дълго, сигурно сто години. После се разнесе оглушителен удар на гръмотевица, прахта се разсея като лек облак и аз осъзнах, че сега съм свободен ум, който може да стане каквото му хрумне.
И станах цар. Това беше неприятно и тревожно, защото знаех: скоро аз и семейството ми ще бъдем разстреляни в мазето от романтичните червени часовникари.
После станах червей. Беше особено унил момент — стори ми се, че времето е спряло и сега вечно ще обяснявам за мобилната тарифа „любимият“ в безкрайната ефирна пропаст между последния гег на Сидор Задорни и шансона „Братчедът сам занесе дюшека в кокошарника“.
Накрая се превърнах в роб. Беше като да дойдеш без нужда на курса Intermediate Advanced в осем и половина сутринта.
А после изведнъж станах Бог.
Как да предам този миг.
Знаете ли, всичките онези сладникави индийски метафори за това как Бог и търсещият го наподобяват влюбена двойка са си чиста истина. Тук, разбира се, любовта не е такава, която оставя след себе си дечица или поне песента Show must go on. И все пак няма с какво друго от човешкия опит да се сравни този миг.