Точно така замира сърцето пред приказната невъзможност на онова, което ей сега ще се случи, точно така побеждаваш смущението и срама, преди да се разкриеш напълно — само че в жалката земна любов след десет минути вече разбираш, че равнодушната природа просто те е използвала за своите цели, но тук… Тук обещанието за чудо наистина завършва с чудо. И това чудо такова, каквото е, не може да се опише. Тоест може, но думите няма да създадат даже бегла представа за описаното.
И все пак ще се опитам да кажа най-важното. Знаете, че в нашия свят често псуват Бога. Бензинът бил скъп, заплатата — малка, и изобщо светът гноясвал под петата на сатаната. И когато приказват такива неща, хората дълбоко в душата си мислят, че колкото повече мрънкат, толкова по-голяма лихва им дължи Бог по кредита на доверие — нали сега всички са отракани, хитри и разбират колко изгодно е да имаш скътан собствен, малък, международно признат гладомор. Самият аз, общо взето, разсъждавах приблизително по същия начин.
И изведнъж осъзнах, че Бог е единствената душа на света, а всички останали създания са само танцуващи в нея механизми, и лично той изпълва със себе си всеки от тези механизми, и той се побира цял във всеки един от тях, защото за него нищо не е дребно.
Разбрах, че Бог е приел формата на хиляда различни сили, които са се сблъскали една с друга и са сътворили мен — и аз, Семьон Левитан, с плешивината и очилата си съм целият създаден от Бог, и освен Бог в мен няма нищо, и ако това не е най-висшата любов, която изобщо може да съществува, то тогава кое е любов? И как мога да й отвърна? С какво? Защото, проумях аз, не съществува никакъв Семьон Левитан, а само неизмеримото, и в него е самата ми същност и ос — това, на което се намотава целият останал скучен свят. И цялата тази бясна въртележка, от която цял живот се оплакваме на себе си и един на друг, съществува само за да може да се въплъти непостижимата, прекрасната, поразителната, неприличащата на нищо любов — за която не може дори да се каже кой е субектът и обектът й, защото ако се помъчиш да проследиш края и началото й, ще разбереш, че всъщност освен нея няма нищо и самият ти и тя сте едно и също. И ето това, неописуемото, превъзхождащо всеки опит даже да се мисли свързано, то е Бог, и когато поиска, той те издига от омагьосания свят на тази височина, и ти виждаш всичко ясно и без съмнения, и ти и той сте едно.
Сякаш летях след вихър от искри и бях една от искрите и целият вихър, и се смеех и пеех с различни гласове… Това трая съвсем кратко, не повече от секунда, но за тази секунда аз познах толкова съкровени неща, че после не една и две години ме преследваха странни и необясними видения. Сякаш бях влязъл по друга работа в небесния дворец — макар че не се знае каква работа изобщо би могъл да има Сеня Левитан в небесния дворец — и случайно бях надникнал в ковчега на велика тайна…
Аз видях ангели, надарени със сила и слава. Усетих ги просто като възли от сила, могъщи закони и принципи, на които се крепи светът. Ако ви кажа например, че законът за всеобщото привличане е един от Божиите ангели, просто ще ми се изсмеете. А впрочем то си е точно така. Мислещият човешки ум, който подлага всичко на съмнение, също е един от ангелите, такива са и пространството и времето, раждането и смъртта.
Някои от ангелите са наистина страшни, особено Смъртта и Умът, и ако осъзнаем какво правят те с човека и как изглежда това в действителност, направо ще полудеем от страх. Но Бог винаги е в човека и не бива да се страхуваме от ангелите, защото именно от човека ги гледа Бог и се чуди, и се смее, и плаче като дете… И много други тайни видях аз в този момент, нямаше да ми стигне дълъг свитък да ги опиша всичките. А само като си помисля, че такива неща може да се записват с молив на хартия, даже ми става някак смешно.
После лежах в солената вода и сълзите бликаха като два ручея от очите ми, и вече знаех, че тази една секунда е изкупила и всичките мои беди, и всичките страдания на света.
— Господи — прошепнах аз, — ти ме порази право в сърцето…
— Хиляда седемстотин осемдесет и четвърта година — обади се в черепа ми мазният бас на радиоговорителя. — Гаврила Романович Державин. Ода „Бог“.
6
Не казах нищо за случилото се нито на Шмига, нито на Добросвет — струваше ми се, че ще извърша предателство към най-чудното преживяване, което съм имал в живота си.
Външно всичко протичаше както преди: аз изпивах чашка психотропен квас и се гмурвах в цистерната си, след което в мозъка ми зазвучаваха гласове, разказващи за Бога. Но сега всичко беше различно. Аз вече знаех за какво говорят и можех да различа истината от измислицата или от уродливите спекулации на някой мъртъв интелект.