Той никога не досаждаше — като истински джентълмен Буш знаеше как да се държи на разстояние. Понякога самият аз се увличах, но моите куратори не ми даваха да нагазя прекалено надълбоко в разговора — започнеше ли да мига зеленият светодиод над мен (сигналът „момчета, да се омитаме“, както се изразяваше Шмига), аз призовавах ангелите. Какво говореха ангелите на Буш — не знаех и не исках да знам, стигаха ми нервите по време на моята смяна.
Като цяло работата беше тежка и много вредна — ден след ден квасът на Добросвет подкопаваше и без това крехкото ми здраве.
Графикът на сеансите за връзка зависеше от това дали разузнавачите успяваха да закарат обратния ретранслатор в обсега на приемане. Затова Бог говореше с Буш най-често когато последният беше в Крофърд или в чужбина. Но за да бъда постоянно във форма, за мен се провеждаха редовни тренировъчни сесии, същите като по време на началната подготовка. Започнах да разбирам как живеят футболистите, купувани и продавани от международните клубове. И понякога си мислех, че милион долара за такива мъки са проява на някаква съветска стиснатост.
Моите куратори обаче се вълнуваха от съвсем други проблеми.
— Не бива да се успокояваш — казваше ми Шмига. — Трябва постоянно да повишаваш метафизичната си боеготовност, Семьон, защото никой не знае пред какви задачи ще ни изправи утрешният ден…
За нещастие той се оказа прав.
Проблемите започнаха непосредствено преди иракската война. Работата е там, че по това време Буш започна да се моли заедно с Тони Блеър. А Блеър, за разлика от Буш, беше човек, чиято съвест беше винаги спокойна. И като всички такива хора той имаше съвсем сериозни въпроси към Господ. За щастие не можеше да ги зададе на мен. Но започна да ги задава на Буш — след като последният му призна за своята богоизбраност въпреки строгата ми забрана.
За пръв път бяхме изправени пред такъв сериозен риск. Но не можехме да спрем операцията — ангелите имаха още много работа. Аз не можех просто да се омета, защото без моето прикритие всичко можеше да излезе наяве. Затова на съвещание у Шмига решихме, че аз ще изоставя Буш за една седмица, уж за наказание — и през цялото това време ангелите също ще мълчат.
През тези дни не ми беше леко. Буш седеше в Крофърд, където аз обикновено слизах над него след всяка молитва. И всеки ден ридаеше в черепа ми, като току повтаряше: „Защо ме остави?“.
Понякога даже изпитвах омраза към чекистката шайка, която подлагаше този, общо взето, недотам лош човек на такива изтънчени мъчения. И съвсем забравях, че самият аз съм просто един служебен мишок от тази шайка, боец на НКВД, качен от партията на летящ във висините аеростат, от който е видял толкова много, че занапред едва ли го чака твърде дълъг живот.
Когато Буш съвсем се отчая и се умълча, аз слязох над него в едно сутрешно откровение, кротко го смъмрих за непослушанието и му наредих вече никога и на никого да не казва за моя глас. А после, уж за да го утеша, му предложих да отговоря на който и да е от въпросите на Блеър.
Това беше чиста авантюра от моя страна и зеленият светодиод над мен мигна тревожно няколко пъти, но залогът вече беше направен.
— Тони се интересуваше — изрече със слаб глас Буш — как се съгласуват и съгласуват ли се изобщо божественото всемогъщество и божествената всеблагост.
В първия момент даже не разбрах какво има предвид.
— И как му отговори ти, Джорджаия? — попитах аз.
— Отговорих му… Отговорих му, Господи, че от сложните думи плетат мрежите си фарисеите, а истината на Духа обитава само простотата. И в този въпрос я няма.
— Истина е това, сине мой — потвърдих аз и почувствах как по челото ми избиват капки пот, огромни като гроздови зърна.
— Тогава Тони помисли малко — продължи Буш — и каза, че може да зададе въпроса съвсем просто. Ако Бог е добър и всемогъщ, защо на света има страдание и зло? Защо е имало „Аушвиц“ и ГУЛАГ? И аз, Господи, не намерих отговор. И сега не го знам…
Той млъкна и аз разбрах: очаква отговор.
В първия момент си помислих, че това е провал — нямаше какво да кажа. Но духът, който ме владееше, подобно на свещен жироскоп не ме остави да загубя ориентация в обгърналата ме тъмнина. Навреме си спомних, че трябва да говоря не аз, а гласът на Левитан. И все едно се самоотстраних, престанах да стоя на пътя му. А гласът изрече: