Вярно, хранеха ме добре и ми даваха много витамини. И дори ме караха да спортувам — с часове играех бадминтон с румените лейтенанти от охраната, които се сменяха веднъж на три месеца.
Базата, в която живеех, се състоеше от два допиращи се периметъра, всеки от които имаше свой пропускателен пункт.
В единия се помещаваше техническата част — цяла гора от антени, генератори и еднакви военни фургончета, съединени помежду си с черни кабели. Там постоянно сновяха офицери с емблемата на свързочни войски. До тях бяха бетонните бараки със студийните помещения, където откарваха говорителите, които работеха с мен, а също и ангелите. Край тях видях онова момиче с тенис ракетата, за което ви говорих. Но на тази територия съм бил само няколко пъти по битова необходимост — например когато ни спираха горещата вода, а при тях имаше. Всеки път ми издаваха пропуск.
В нашата половина единственото техническо помещение беше контролната стая, съседна на депривационния блок. Там имаше монитори и слушалки, за да може да се следи осъществяващата се връзка. По време на важни сеанси в нея седяха Добросвет, Шмига и военен синхронен преводач. Една от стените беше изцяло заета от стойка с черни електронни кутии — промеждутъчен ретранслатор, струва ми се. Цялото ключово оборудване беше дублирано като в ракетна база.
От другата страна непосредствено до депривационната камера имаше фармакологична лаборатория, която едновременно служеше за кабинет на Добросвет — но той не пускаше вътре никого, дори Шмига. За кабинета на Шмига вече говорих.
Моята стая, чиито прозорци гледаха към двора със спортната площадка, приличаше на капитанска каюта на съветски кораб. Тя беше голяма, имаше всички удобства, които бяха доста неудобни, и дразнеше с нелепите си претенции за разкош — подобно на кристален полилей от леко мътна пластмаса. Мислех си, че може би прекалено дълго съм живял в апартамента на покойния капитан на ледоразбивач и съм наследил неговата карма: всекидневно потапяне в солена вода и това плачевно жилище.
Затова пък имахме отлична сауна с басейн. Освен това разполагахме с просторна стая за почивка — с билярдна маса, огромен плазмен телевизор на стената и уютни меки фотьойли. На рафтовете там човек можеше да си намери книга или компактдиск с музика. Голямата колекция от филми постоянно се обновяваше. За желаещите имаше дори бар със студени напитки, но аз на практика никога не пиех.
Проблемът с женския пол се решаваше, да ви пошушна, значително по-добре, отколкото в цивилния ми живот — можех да си избирам момичета по интернет. При необходимост ми ги доставяха за сметка на службата. Началството явно разбираше и обичаше тази страна от човешкия живот.
Караха ми основно две — една блондинка и една брюнетка. Ако се вярва на анкетите, те бяха на по двайсет и две години и за шест години този параметър официално не се промени, макар че според моите наблюдения и двете прехвърлиха трийсетака някъде по средата на запознанството ни.
Така и не ми станаха ясни истинските им имена, знаех само сценичните им псевдоними — Снежана и Фотошопа. Снежана, както обещаваше името й, беше пищна перхидролна блондинка, а Фотошопа бих могъл да определя като космическия архетип на продавачка в бюфет. Това не е сарказъм, бюфетчийките винаги са ме вълнували, макар че рядко са ми отвръщали с взаимен интерес.
Когато попитах Фотошопа откъде идва името й, тя каза, че така я нарекъл един от клиентите и че тази дума много й харесвала — в нея имало нещо нощно и бразилско, сякаш в тъмна гора шумоли и шепне горещият вятър на любовта.
С една дума, нямах битови грижи. Но ако все пак в града изникнеше някаква работа, аз можех да отида до апартамента си със съпровождащ офицер — ведомството на Шмига продължаваше да му плаща наема вместо мен. Рядко го правех, защото в базата си живеех много по-номенклатурно.
Ние с Добросвет често играехме билярд, докато обсъждахме детайлите от поредния ми трип — така разговорът вървеше по-добре, защото на фона на тракащите топки ми беше по-лесно да описвам тънкостите на преживяванията си. Шмига изобщо не се интересуваше от тях — за него беше важен само крайният резултат. Добросвет обаче вникваше във всички детайли и както ми се струваше, гледаше на мен с по-голямо уважение заради постигнатите от мен духовни висоти.
С тези двама души аз се виждах редовно в продължение на много години. Шмига идваше в базата по няколко пъти на седмица, а с Добросвет си говорех почти всеки ден. Мисля, че за това време ги опознах доста добре и мога накратко да кажа най-важното за тях.