И още веднъж ме измери с поглед.
— Мисля, че ще успееш. Ти си нашият шампион.
12
Този път подготовката беше крайно мъчителна.
Първо, Добросвет вече не ми даваше да пия квас. Сега ми правеше инжекция в бутовата област и имах съвсем малко време да легна във водата.
Последователността на действията беше следната: аз се пъхах в цистерната, подавах от люка задните си части и получавах, така да се каже, изстрел от отровна стрела. После веднага се обръщах, прикляквах, оттласквах се с крака и заемах работна поза. Не губехме време за дезинфекция — свръхсоленият разтвор се просмукваше в убоденото място и унищожаваше всички възможни микроби. Щипеше доста неприятно.
Състоянието, до което ме докарваше инжекцията, беше неописуемо гнусно. Струваше ми се, че се превръщам в своеобразна компютърна програма — но не весела и интересна като в „Матрицата“, а от някакъв съвсем счетоводен характер.
Не че мисленето ми се променяше, не. Просто изведнъж преставаше да бъде мое — и изобщо мислене. Започваше да ми изглежда като последователност от операции, извършвани с аритмометър. И гледката беше непоносимо тъжна, защото всичко се следеше пак от аритмометър, само че с малко по-различно устройство. Оставах с впечатлението, че в мен изобщо никога не е имало нищо друго освен тези касови апарати, които се управляват едни други.
Но чувствах, че тези аритмометри не стоят в душата ми просто ей така. Те си имаха стопанин и макар че той временно беше заминал нанякъде, самата мисъл за завръщането му ме изпълваше с лепкав страх.
Впрочем аз не успявах да се задълбоча твърде много в тези преживявания, защото зъбът ми се включваше.
Гласът, който се разнасяше в черепа ми, беше женски. Практически не схващах смисъла, защото бързината на говоренето беше няколко пъти по-голяма от обичайното — Добросвет и говорителката записваха материала нощем, а после само за час или два наблъскваха в главата ми получения продукт.
Знаех, че говорителката чете откъси от „Розата на Света“, посветени на Ада, към които Добросвет е добавил някои последни, както той се изрази, ъпдейти. Освен това програмата включваше фрагменти от паметници на световната култура — обикновено те запълваха по-голямата част от времето.
Понякога по промяната в интонацията разпознавах стихотворения — но улавях само ритмичната им структура. Добросвет обаче казваше, че нищо няма да се изгуби безследно и моето „безсъзнание“ (той обичаше този странен израз) улавя всяка дума.
Може и да беше прав. Вечер най-неочаквано се улавях, че мисля за троичността на Луцифер или за най-новия уицраор на родината. Явно отнякъде знаех, че уицраорът е демонът на войнстващата държавност. Беше ми известно дори името му: Жрумулакър Първи — руският уицраор от епохата на информационните войни. Разбира се, той не беше толкова могъщ, колкото грузинският или естонският, но обещаваше с течение на времето да израсне до истинско чудовище, тъй като в съвременна Москва имаше много талантливи човеко-оръдия… Хванех ли се да мисля за нещо такова, ме обземаше страх, че полудявам. Но Добросвет ме уверяваше, че всичко е наред и подготовката върви по график.
Нощем сънувах странни светове, каквито никога не бях виждал. Особено тягостно чувство пораждаше у мен едно огромно триъгълно същество, излегнало се върху синьо-черен океан под тъмно небе, озарено от стрели на метеори и протуберанси от нажежен газ. То постоянно изникваше пред мен и аз мислено го нарекох „стопанина на аритмометрите“.
Виждах потоци от одушевени магми и небе с вид на поляна от насекомоядни растения, което обгръщаше жертвите си като черно наметало. Виждах древни ледени тундри и пустини от вечност, сякаш изковани от ръждива стомана.
Пред мен се изнизваха и обитателите на всички тези помрачаващи душата пространства. Аз виждах черни титани, които си проправяха път през снежна буря към изплъзващия се полюс, виждах ангели на мрака, порещи с криле в неравен полет свръхплътния въздух на чистилищата, виждах врубелови демони, които се целуваха на Берлинската стена в тревожно очакване на субсидии — с две думи, пред мен се откриваха все нови и нови хоризонти на инфракосмоса. Но тези картини ме ужасяваха само насън. Дневните сеанси в депривационната вана приличаха на смътния унес на зъболекарския стол под звуците на боботещ зад стената глас от радио.