Шмига запланува скока за следващата сутрин — той спешно се нуждаеше от зов от дъното на ада.
— Ще дойда лично — каза. — Като Корольов на космодрума Байконур. Проверете всички системи, работете на три смени, ако трябва. Всичко е заложено на карта, момчета. Засечки не бива да има.
Когато Шмига си тръгна, ние с Добросвет останахме в билярдната зала. Тази вечер ми се прииска да пийна едно с него, но той ми забрани, като каза, че на другия ден може да се появи нежелателен химически фон.
Не ни се удряха топки. Поприказвахме си малко за това-онова, като избягвахме всякакво споменаване на утрешната процедура, а после се настанихме на меките фотьойли пред плазмения телевизор и захванахме да гледаме известна американска комедия за един евреин, който се прави на казахстанец и постоянно изпада в неловки ситуации. Беше смешно, но нито аз, нито Добросвет дори веднъж не се усмихнахме. А когато филмът свърши, той се обърна към мен и много сериозно ми каза:
— Знаеш ли, Семьон. Скоро сигурно всичко ще свърши. И аз даже се досещам какво ще стане тогава.
— Какво? — попитах аз тревожно.
— Струва ми се — отговори Добросвет, — че изведнъж ще осъзнаем как още от първата секунда просто сме седели пред един екран в празна тъмна зала…
— Все едно преди да подпишем декларация за поверителност? — попитах аз.
От това как се намръщи разбрах, че не е трябвало да го казвам. Но не понасям да ми сервират философия вместо практическа информация.
В резултат на това той ме прати да си легна два часа преди обичайното време. Но си мисля, че причината беше не обида, а спазването на режима на подготовката — все пак този човек беше преди всичко професионалист.
Кой знае защо, Добросвет остана в паметта ми точно такъв, какъвто беше онази вечер: намусено-небръснат, с риза със странично закопчаване, бродирана със славянски шевици, с рунически халки амулети на силните пръсти с рижави косми, стиснали ръбестата чаша с джиноквас.
13
Шмига се появи в съблекалнята на депривационната камера към девет сутринта. Беше гладко избръснат, благоухаеше на одеколон — и много неодобрително изгледа смачкания махмурлия Добросвет. И на мен направи забележка, че не съм се обръснал.
Вече си мислех, че ще ни се наложи да се приведем в приличен вид, но вместо това Шмига нареди да донесем още два стола в тясната стаичка.
— Е, хора — каза той, когато седнахме, — да попеем.
И тутакси поде любимата песен на разузнавачите:
— Къде-е ли започва Роди-и-ината…
— В картинките в твоя буквар… — подхванахме нестройно ние. — От старите верни прия-я-ятели от двора във твоя квартал…
Добросвет пееше със затворени очи и като че ли си мислеше за непознати за мен кетаминови урви, на които беше опазил границите на Отечеството и бе получил Златната си звезда. Шмига може би си спомняше своята детска тетрадка, с която беше започнал великото си дело на отчетност и контрол. А моите мисли бяха пошли и дребнави и аз много се радвах, че съратниците ми не ги виждат.
Още помнех картинките в буквара, те ни призоваваха най-вече да пазим хляба, макар че от сивата вестникарска хартия, на която бяха напечатани, даже на мен ми ставаше ясно, че някой наблизо краде в особено големи размери. Но виж, вместо старите верни приятели в спомените ми кой знае защо изплуваха двама хулигани от Кемерово, които ме набиха, когато бях на единайсет — единият имаше войнишки колан с изправена тока, а от месинговата звезда на другия направо стърчаха три гвоздея. Добре че не ме биха с гвоздеите, но после сините звезди по тялото ми стояха близо месец.
— А мо-оже би там е началото… — дереше се Шмига.
Искаше ми се да мисля за нещо хубаво, но за беля си спомних данъчното, където ме пратиха от курса Intermediate Advanced, когато искахме да се пререгистрираме като малко предприятие. Никога дотогава не ме бяха унижавали с толкова умисъл и наглост, с такова безгрижно разбиране за пълната си безнаказаност, без какъвто и да било повод от моя страна — при това на всички прозорчета без изключение, в които надничах…
Впрочем тук най-неочаквано си каза думата специалната ми подготовка: в главата ми изникна един термин от „Розата на Света“ — „великите демони на макробрамфатурите“. Явно след престоя си в затвора Даниил Андреев също беше ходил да си оправя документите по разни руски служби.
А Шмига все така пееше — затворил очи, с чувство, а и гласът му беше хубав.