„Че защо да не пее — мислех си аз, докато му припявах. — Там, където за всички тези загорели от слънцето спортуващи мъже започва Родината, за всички останали тя свършва, защото оттатък оградата не пускат никого. А там, където за останалите започва, на тях въобще не им трябва да ходят. Най-много да слязат от мерцедеса да пикаят…“
Мислите ми бяха зли и вероятно несправедливи. Но други не ми идваха наум.
Като изпя песента, Шмига се надигна и каза:
— Ами хайде, момчета, започвайте. Стискам палци. Ще следя телеметрията.
Когато останахме сами, Добросвет отвори люка на депривационната цистерна. В горната й част, друг път празна, видях някакви жици.
— Какво е това?
— Направихме ти аутокю над главата — каза Добросвет. — Но ще го пуснем чак съвсем накрая, като тръгнеш да свършваш. Запомни най-важното. Щом разбереш, че си вече на дъното на ада, веднага започвай да говориш…
— Ама как ще разбера?
Добросвет едва забележимо се усмихна.
— Ще разбереш, не се коси. И вложи цялата си душа, за да създадеш настроение, иначе никой няма да хване вяра на нашата информация. И щом видиш, че се включва аутокюто, ще прочетеш текста. Информацията там е съвсем малко, но е ключова. Най-същественото е, че сега с ръководството ще работи нов дявол. Всичко ли разбра?
Аз кимнах.
— Тогава се събличай… И гащите сваляй.
Добросвет отвори акушерския си сак, извади изписана с йероглифи черна кутийка с наподобяващ вендуза отвор в халка от червена гума. От кутийката стърчеше черен кабел на антена и ремъци с лепки. Той грижливо я закрепи за лявата ми кълка — така че вендузата се падна точно под задника ми.
— Какво е това? — попитах аз.
— Спринцовка със сервомеханизъм — отговори Добросвет.
— С дистанционно управление. За да може да получиш дозата точно в подходящия момент, без да ставаш. Няма да боли, иглата е съвсем тънка.
После извади от сака шише за бебета, пълно с мътна кафява течност, която веднага разпознах — собствената му марка квас. Докато той отвинтваше заялата капачка, аз се пъхнах в цистерната.
Квасът беше повече от обикновено и леко нагарчаше. Добросвет ми махна с ръка, затвори след мен люка и аз заплувах напред към неизвестността.
Тя ме посрещна със задушна топлина и нирванно блаженство. Всичко беше като в предишните дни, които вече ми се струваха невъзможно щастливи — обичайният мошенически номер на паметта. Близо четирийсет минути аз просто си почивах и се радвах, че в главата ми вече не боботи адската скороговорка, а после започна да действа квасът.
Аз тихо се изтърколих в празнотата и се разсипах в сребрист прах, прахът се разсея в безкрайното пространство и времето се превърна във вечност — от която Бог знае след колко еона ме подмами навън зазвучал в черепа ми женски глас, рецитиращ „Опиянения скитник“ на Руми.
Гласът повтаряше това стихотворение отново и отново — или може би след първия и единствен прочит то само е заехтяло из диплите на паметта ми:
— Да тръгнем, о, възлюбими! Стани безумец! Стани безумец! Ти, пеперуда, литни в Сърцето на Сърцата! С лице в огъня! С лице в огъня! Бъди странник, разруши дома си. С любители на опасността ведно живей, ведно живей. Стани опиянен скитник!
За един миг мисълта ми преодоля вехтия Семьон Левитан и стана необичайно свободна и силна, както ставаше винаги преди среща с Неизяснимото.
Спомних си, че в ислямската мистична поезия опиянението е метафора за духовен екстаз — и си помислих, че в онези дни на никого не му е идвало наум да лепне на Джеляледдин Руми обвинение в пропаганда на забранени от шериата вещества или в екстремизъм, защото в традиционните общества чиновникът е бил поет и воин, а не похватен руски крадец, който постоянно се стреми да предизвика колкото може повече воня, за да скрие кражбата си.
А после тези поразителни думи — „ти, пеперуда, литни в Сърцето на Сърцата“ — най-после стигнаха до корена на ума ми и изцяло ме подчиниха на властта си. И както и преди, не ми оставаше нищо друго, освен самият аз да стана такава пеперуда.
Отначало не проумявах накъде да летя. А после или чух, или просто си спомних един стих от Саади: „Бог е Лампа на Лампите“. И в този момент Лампата на Лампите ми прати своя лъч, и аз разбрах къде се намира и какво представлява тя.
Това беше още едно от открилите ми се Лица — които, както вече знаех, са безкрайно множество: при всяка нова среща Неизяснимото можеше да изглежда различно от преди, макар че той винаги оставаше един и същ.