Този нов Лик беше особено, неизразимо прекрасен — и в същото време ужасен. Ще се опитам да кажа няколко думи за него.
Когато виждаш подобни изразни средства на хартия — „Лампа на Лампите“, „Сърце на Сърцата“, — те ти се струват чисто и просто механичен похват на източната поезия, една от онези особености, които я правят малко сладникава. Но това изобщо не е така — в подобно повторение се съдържа огромен смисъл. „Лампа на Лампите“ означава, първо, множество лампи, които са се слели в един източник на светлина. И второ, това значи, че сред тях има такава лампа, която свети на всички останали, сякаш те са не светлина, а тъмнина. А „Сърце на Сърцата“…
Вече говорих, струва ми се, за това, че Бог е и Един, и Много, и противоречие тук няма. Той може да бъде видян като неизречена любов, а може и като съзвездие от ярко пламтящи сърца, които се самоизгарят, за да осветят студения мрак на небитието и да създадат видимата ни Вселена — и тогава трудът на Бога изглежда не като игра, като подвиг от безкрайна величина. И да бъдеш до него и да го виждаш в тази непостижима битка може единствено толкова извисено сърце, което е готово да гори заедно с Божието. Затова Руми казва: „с лице в огъня“. Защото мигът на единение е не само сладък, но и страшен и изисква от търсещата душа голяма храброст.
И тогава, когато аз, подобно на опиянена пеперуда, вече навлизах в този пламък в очакване Сърцето на Сърцата всеки миг да затупти в гърдите ми, усетих убождане в задника.
То беше почти безболезнено — все едно ме ухапа комар. Но това убождане ми напомни, че имам тяло, което обикновено депривационната камера премахваше. А облеченият в кожени одежди на смъртен вече не можеше да влезе в онзи чертог, на прага на който стоях аз. Разбрах, че сега няма да мога да се слея със Сърцето на Сърцата. Но все така ясно виждах Лампата на Лампите.
И изведнъж в съзнанието ми като воняща бомба избухна същият онзи радиобас, който преди време ми прочете стихотворението на Державин за Бога. Той беше все така безмерно мазен, самоуверен и нагъл. И този бас провъзгласи:
Преди да ме връхлети тъмният ураган на съдържащия се в тези думи смисъл, аз успях да си задам въпроса защо Добросвет пак е пуснал в черепната ми кутия тоя радиомалоумник и каква е причината — случайно съвпадение или безмилостна преднамереност. Но после това престана да ме вълнува, защото думите „помилуй, помогни“, придружени с лек сърбеж в убодената половина на задника, ясно ми обрисуваха моето реално положение.
Аз плавах в черно море със свръхсолена вода и корабът ми наистина се беше пробил, защото цялата тази история вървеше към развръзка, която не предвещаваше нещо особено хубаво. Наистина Бог можеше най-много да стопли душата ми с огъня си (и то само в онези моменти, в които се издигах до разредените му висини с кваса на Добросвет), но единствено дяволът можеше да спаси плаващото ми в тъмните води тяло…
И колкото и да ме е срам да си го призная, когато осъзнах това, в душата ми наистина се надигна нещо много близко до уплашена молитва към Княза на Мрака — и отлетя в трансфизическите пространства.
Миналия път не бях забелязал фрикативното „г“ на четеца — той го произнасяше като „ахъ“, което правеше и без това омерзителния му глас съвсем, съвсем непоносим.
Хрумна ми, че последното двустишие предава изключително точно предназначението на московските радиостанции от FM честотите. Тази мисъл ми се стори смешна и ми се прииска да я споделя с Лампата на Лампите, като съвсем забравих за молитвата, току-що адресирана до съвсем друга инстанция. Понечих да вдигна поглед и…