И разбрах, че съм прозрачен и ясен за насочения към мен чист взор без никакви допълнителни усилия от моя страна. Нямаше нужда да му обяснявам каквото и да било — този взор виждаше всички движения на душата ми още преди мен, защото те възникваха в самия него. Работата е там, че душата ми всъщност беше този взор. Лампата на Лампите светеше както досега. Но аз видях как в нея се отразява сърцето ми.
То не можеше да бие ведно със Сърцето на Сърцата. Не беше готово да гори — о, не, то само искаше колкото може повече райска халва на аванта. Желаеше да го обичат и да го галят при цялата му мерзост и безсрамие, и на ложето на тази наслада до него да лежи самият Господ.
И когато проумях това дълбоко в себе си, вместо да отхвърля своя грях, аз отхвърлих показалото го огледало. Засрамих се от пронизващия ме Божи взор и се хвърлих в черната бездна, за да скрия позора си, макар да знаех, че е невъзможно.
Срамът ми наподобяваше огнена рана. Но тайната на беззаконието ми беше в това, че колкото по-ниско падах, толкова по-силно усещах мрачното си величие, защото да отхвърлиш Всевишния в онези висини, където бях допреди малко, означаваше неминуемо падане на самото дъно на преизподнята.
Чувствах, че целият одушевен космос съзерцава моето низвергване от Небесата и аз приличам на огромен пурпурен метеор, който се носи стремително от Абсолютния зенит към огледално противоположната му точка — Абсолютния надир. И целият космос беше обхванат от смут и скръб, защото разбираше какъв ужасен смисъл се крие в този пурпурен знак.
Отначало се носех през черна празнота. После скоростта на полета ми стана такава, че празнотата започна да добива плътност и да се омотава около мен, разпадайки се на кванти, но не можа да забави движението ми — и когато стана преграда, която пречеше на полета ми, аз я пронизах.
След това наоколо ми изникна по-плътен материален свят, но аз не успях да го разгледам — помня само озарено от лилави проблясъци небе, наподобяващо скрийнсейвър на „Макинтош“. Това пространство също не можа да ме удържи — аз го разкъсах — и така продължаваше много пъти един след друг, сякаш бях фашистки куршум, който някаква наивна детска съпротива се опитва да спре с множество опънати едно след друго опикани чаршафчета.
Не си спомням много от всички тези адски светове, които пронизах при падането си надолу — те прекалено бързо светваха и угасваха около мен. Като цяло това бяха вече сънувани от мен пустини, чистилища и лави, сред които, кой знае защо, се мярна площадът пред гарата на неизвестно кавказко градче — аз мрачно го пробих, с което подплаших продавачите на чебуреки и мустакатите таксиджии.
Помня усилващото се усещане за мрак и безизходица и постоянно нарастващата несвобода, сякаш изникващите около мен пространства имаха все по-малко измерения.
Отначало ми се струваше, че крайна точка на падането ми ще бъде страшният синьо-черен океан, над който витае триъгълната сянка на „стопанина на аритмометрите“. Но аз летях прекалено бързо и дори този неописуемо ужасен свят не можа да ме удържи в себе си.
И него пробих — и тогава останаха толкова малко измерения, че се озовах заключен в една проста линия. Продължих да падам, но падането ми загуби всякакъв смисъл, защото всяка права представлява безкрайно падаща точка.
Аз бях сякаш разтеглен по едномерна безкрайност. В края на маршрута ми се намираше окончателното състояние, към което се движеше физическият свят. Защото материята, проумях аз, в края на краищата ще бъде сведена до една неизмеримо малка точка, където ще попаднат всички избрали я души, които също ще бъдат умалени до една-единствена микроскопична душа — и не по волята Божия, а по своята. Видях това през вековете и еоните със същата яснота, с която в обикновения живот виждам кожичка на пръста си.
А от другата страна в мен се взираше безкрайно далечно око и това око все така бях самият аз.
Осъзнах: да, аз продължавам да бъда той, просто сега съм станал краят на онзи лъч, с който той прозира създадената от падението ми бездна. И когато проумях това, аз събрах останките от свободната си воля и отправих към високото око страшна хула.
Не мога да кажа в какви точно думи се изразяваше тя — но това беше най-ужасното от всички проклятия, които могат да се изпратят към Бога, а смисълът му беше, че аз съзнавам, че съм негова част, на която е дадена свобода на волята — и използвам дарената ми свобода срещу него, така че той ще се окаже неспособен да ми помогне и да спаси от страдания мен, своето творение и част. А вече знаех, че за него това е най-страшното. И яростно ликувах, окрилен от новопридобитата си сила, докато над мен не светнаха с пурпурна светлина думите на моите невидими приятели, и тези думи аз също запратих към необгледните му висини.