14
Смътно си спомням как завърши сеансът. Струва ми се, че трябваше да ме вадят от цистерната, защото не можех да изляза сам. Помня, че Добросвет и Шмига ме гледаха с някакво странно чувство, което приличаше на смесица от отвращение и страх.
Впрочем Шмига беше много доволен — той ми прошепна на ухо, че всичко се е получило както е било замислено и че още днес ще подпише предложение за награждаването ми с орден „За заслуги пред Отечеството“ четвърта степен. Колкото и да ми беше лошо, аз все пак се замислих: ако за това, което бях преживял току-що, се полага орден четвърта степен, тогава за какво в нашата страна дават трета, или — страх ме е да го изрека — втора?
После ме заведоха в лечебницата, където имаше малка стаичка изолатор, и ме сложиха на легло със скърцащи от чистота чаршафи.
Два дни сетивата ми блуждаеха в болезнен полусън — помня само, че подобна на мъж сестра, от която се разнасяше някаква сложна обущарска миризма, ме поеше с бульон. Тя не ми даваше да ходя по нужда, а ми слагаше подлога — и го правеше с такъв вид, сякаш извършва някакво съкровено свещенодействие, заради което е отгледана от човечеството.
На третия ден не я видях наоколо, но вече се чувствах много по-добре и без никакви проблеми стигнах сам до тоалетната — тя беше двайсет метра по-нататък по коридора, близо до стаята с депривационната камера. По пътя не видях никого, което идеално ме устройваше, защото бях с отвратителна пижама и филцови чехли.
След като излязох от тоалетната, аз известно време се колебах накъде да тръгна — назад към лечебницата или към своята стая — и реших да отида в лечебницата. Върнах се там и легнах да спя.
След няколко часа се събудих.
Беше нощ. Наоколо цареше тишина, но сърцето ми изведнъж се сви от силно усещане за опасност.
— Сестра! — извиках аз.
Никой не отговори. Стори ми се, че до обонянието ми достига едва доловима миризма на дим — сякаш горят някакви кабели.
Станах, излязох в коридора и тръгнах към депривационната камера.
Вратата с цифрова ключалка сега зееше отворена. Лампата зад нея светеше. В душата ми се обади лошо предчувствие, но аз все пак влязох.
Там всичко изглеждаше както обикновено — душкабината, цистерната, столовете, анемичните кактуси на прозореца със затворени капаци. Даже дрехите ми, съблечени преди последния сеанс — дънки, риза и маратонки, — все така си стояха на същото място.
Но палетът пред камерата, на който трябваше да стъпвам на излизане от цистерната, за да не се стича солена вода по пода, незнайно защо беше преобърнат и се въргаляше встрани. Кръглият люк, през който толкова пъти бях влизал в цистерната, беше притворен, което също ми се видя странно — съгласно инструкциите той трябваше да се затваря плътно.
Отворих люка и надзърнах вътре.
В цистерната плуваше мъртво тяло. В това, че тялото е на мъртвец, не можеше да има никакво съмнение — то беше обърнато с лицето надолу.
Обзе ме непоносим страх, защото в първия момент по някаква ужасяваща съновна логика — а всичко, което ставаше, много приличаше на сън — аз реших, че виждам собствения си труп.
Започнах да крещя и крещях доста дълго, струва ми се — даже след като осъзнах, че това не съм самият аз, а само Добросвет, когото познах по ленените къдрици на тила. После ми свърши въздухът в белите дробове и аз млъкнах.
— Виж ти — обади се тих глас зад мен, — а пък аз си мислех, че вече си непробиваем. Явно ти е рано за орден.
Обърнах се. Пред мен стоеше Шмига — с пистолет в едната ръка и алуминиево куфарче в другата.
Колкото и страшен да беше плуващият в солената вода труп на Добросвет, Шмига ме уплаши още повече. Проблемът не беше дори в пистолета със заглушител, какъвто дотогава бях виждал само на кино. Проблемът беше в облеклото му.
Той беше облечен с грозен анцуг от най-евтините, като на мрачните професионалисти от служебния филм, който ми бяха пуснали преди подписването на декларацията за поверителност — ширпотреба, която няма да му е жал да изхвърли, ако случайно я изцапа.
Всичко беше много сериозно.
— Владик — попитах аз, — какво става?
Шмига отвори широко очи, сякаш искаше на шега да сплаши досадно дете.