— Задават се големи проблеми — каза той. — Приблизително след двайсет минути базата ни ще бъде нападната от ислямски терористи. Вероятно от Карачаевско-Черкезкия джамаат. Или може би от Дербентския. Еба ли ги, на мен всичките зверове ми изглеждат еднакви.
— Ама какво ще търсят тук? — попитах с надеждата, че ако вляза в шеговития му тон, още може да ми се размине. — И откъде изобщо знаят за нас?
— По всяка вероятност следват инструкции на западните специални служби въз основа на информация, получена чрез предателство. Нали знаеш колко сериозна работа вършехме тук. Сигурно от разузнаванията са надушили нещо.
— И какво ще правим по-нататък?
— Ние ли? Ще издирим предателя в нашите редици — каза Шмига. — А виж, ти какво ще правиш… Не мога да си представя даже. Ти сигурно знаеш по-добре. Вече си бил навсякъде. И горе, и долу.
И той се усмихна — с една такава хубава, открита усмивка.
— Ще ме убиеш ли, Владик? — попитах аз.
Шмига се намръщи и недоверчиво поклати глава.
— Семьон… Ти сериозно ли си го помисли? Ами че ти си последният ми приятел от детинство. За какви ни вземаш, щом си мислиш, че аз мога да те…
И той направи характерен жест — килна глава и с крайчеца на устата си произведе звук, който приличаше на „кх-х-х…“.
— А какво ще правиш с мен?
— Ще ти дам два милиона долара — обидено каза Шмига. — Както се разбрахме. Аз никога не прецаквам приятелите си.
И той ми подаде алуминиевото куфарче. В първия момент аз дори не се реших да го поема.
— Какво, не ми ли вярваш? — попита Шмига. — Отвори го.
Взех куфарчето, сложих го на един стол и го отворих.
Беше пълно със зелени пачки, запечатани във вакуумирани найлонови опаковки. Отгоре им се мъдреше паспортът ми — в омазнената обложка от фалшива крокодилска кожа, която бях купил преди много години в Хургада. В паспорта бяха пъхнати рубли — няколко еднохилядни банкноти. Освен това към него бяха прикачени с кламер ключовете от Московския ми апартамент. Трогателно внимание към дреболиите.
— Владик — не вярвах на щастието си аз, — ти сериозно ли?
Шмига погледна часовника си.
— Имаш пет минути да се преоблечеш. После излизай през пропускателния пункт и тръгвай през гората директно към железопътната платформа. Ще пренощуваш на пейката, а сутринта ще се качиш на първия влак за Москва.
— Ами ти?
— Аз ще тръгна по друг маршрут — усмихна се той. — Не се тревожи за мен. Късмет в новия живот, Семьон. И помни, че декларацията за поверителност е валидна вечно.
— Аз… Кълна се в здравето на мама…
Шмига ме прекъсна с нетърпелив жест, сякаш ми забраняваше да тревожа всуе паметта на покойната.
— Побързай. Ислямските терористи няма да ни чакат.
Той скри пистолета под спортното си горнище и излезе в коридора. Когато се преоблякох и изскочих след него, вече го нямаше там. В тъмното зад прозореца запърпори потеглящ мотор. Едва тогава окончателно се уверих, че Шмига не се шегува.
След три минути бях вече при пропускателния пункт — малка къщичка до заключената желязна порта в оградата. Зад простреляното стъкло на КПП-то седеше мъртвият часови, облечен в същия евтин анцуг като този на Шмига. Аз, кой знае защо, му кимнах, промуших се между стената и металния турникет, бутнах вратата и се намерих на свобода. Тя ме посрещна с освежаващ нощен вятър и тайнствено скърцане на насекоми.
Тръгнах към тъмната стена от дървета — натам, където от пътя се отклоняваше пътечката, водеща към железопътната платформа. През главата ми мина дяволитата мисъл, че мрачната молитва от стиха на Сологуб — „помилуй, помогни“ — се е оказала най-въздействащата и Сатаната наистина ме е хвърлил в прогнилата си лодка с чифт весла, като към сивите платна е добавил съвсем холивудско куфарче с долари. Вдишах дълбоко нощния вятър и се засмях.
И в същия момент забелязах колите, паркирани накрай гората. Нито една лампичка в тях не светеше, затова отдалеч бяха напълно невидими.
А после дочух тих, но много убедителен глас:
— Ела насам…
Когато се приближих, без да усещам краката си, светна синкав фенер. Видях три еднакви джипа и няколко брадати мъже, облечени така, сякаш отиваха в нощен клуб. На рамото на най-близкостоящия висеше дебела тръба, в която по характерното удебеление под прицелната планка разпознах реактивния огнемет „Глагол М-1“ — съвсем наскоро ги показваха по телевизията.
После видях още няколко такива тръби, оставени в тревата до джипа.