Нямаше звук, затова за разговора трябваше да се съди по мимиките. Говореше основно Пушкин и отначало ми се струваше, че виждам среща на съученици, единият от които се е намъкнал в президиума на живота и съдбата, а двама така и са си останали хигиенисти в колежа и сега пожъналият успех ги учи на ум и разум. Хигиенистите говореха кратко и едносрично, като гледаха в чиниите си, а Пушкин ораторстваше с всички сили и с един особено необуздан жест даже събори чаша с вино на масата.
Но постепенно разговорът прие странен обрат. Хигиенистите все по-често вдигаха мътни зли очи от чиниите, а Пушкин все по-дълго притискаше длан към сърцето си. И скоро ми стана ясно — той е уплашен до смърт и не учи приятелите си да живеят, а се оправдава, но не му вярват. А после се разбра, че това не са никакви приятели, защото приятелите не се държат така.
В някакъв момент Пушкин съвсем загуби апломба си, а двамата хигиенисти окончателно заприличаха на гангстери и аз изведнъж се досетих, че неугледните им дрешки са просто евтино работно облекло, което не им е жал да изцапат. Очевидно едновременно с мен до този извод стигна и екранният Пушкин: той се опита да стане от мястото си, но хигиенистите скочиха на крака малко по-бързо от него и устата му зина в безшумен вик.
Единият от хигиенистите метна Пушкин с лице надолу право върху чиниите. Вторият извади отнякъде чук и гвоздеи и двамата за няколко секунди кощунствено заковаха за масата ръцете на доскорошния член на президиума — макар да не чувах виковете му, те оказваха почти физически натиск върху ушите ми.
Всичко случило се по-нататък трая най-много половин минута.
Оказа се, че масата е на колелца — двамата с лекота я избутаха напред. Камерата се премести зад гърбовете им, двукрилната врата пред тях се отвори и те бързо повлякоха масата по коридора, както санитари бутат количка с болен.
Краят на коридора изглеждаше извънредно занемарен — като че ли в дъното правеха ремонт и бяха облепили стените с прокъсани парчета найлон. Там нещо трепкаше и блестеше и когато масата стигна до средата на коридора, аз изтръпнал осъзнах, че това е въртящ се диск на циркулярен трион.
Когато до него оставаха само няколко метра, единият от хигиенистите дръпна Пушкин за косата, та последният да вдигне лице и да види бъдещето. После масата мина над рамката на триона (явно височината му беше нагласена предварително) и се вряза в диска. Това, което последва, беше страшно и омерзително. Особено ме уплаши дърводелската ловкост, с която хигиенистът, хванал Пушкин за косата, отдръпна ръката си в последния момент.
Гледах ошашавен екрана и си мислех, че предположението ми относно евтиното работно облекло е излязло вярно — несъмнено убийците няма да тръгнат да го перат, а просто ще го изхвърлят. Още като дете бях забелязал, че нашият ум в стремежа си да се защити от сцени на непоносима жестокост гледа да се вкопчи в някой дребен детайл и захваща задълбочено да го анализира, докато всичко свърши.
Дотогава аз вече се бях опомнил и осъзнавах, че седя в тъмна зала и гледам филм, прожектиран с кинопроектор. И ето че екранът угасна.
Помъчих се да стана и разбрах, че не мога да го направя — бях впрегнат в сковаващ движенията ми хамут, подобие на усмирителна риза, закопчана за креслото на колелца, в което седях. Когато лампите светнаха, аз видях, че това кресло стои на пътека между празни редове. Но не се наслаждавах дълго на самотата си. На рамото ми легна лека длан. Аз потръпнах и понечих да се обърна, доколкото креслото ми позволяваше. Но човекът, сложил ръка на рамото ми, стоеше точно зад гърба ми и беше невидим.
— Ето какво става — каза назидателен женски глас, — когато човек много говори каквото не му е работа. Разбрахте ли, Семьон Исакович?
— Да — отвърнах аз, — всичко разбрах. Още като дете го разбрах.
— Тогава се подпишете.
На коленете ми падна клипборд със захванат за него лист хартия. Хартията беше изписана с текст, разделен на множество номерирани абзаци. Шрифтът беше много дребен и аз успях да различа само заглавието:
Дори не попитах за поверителност на какво.
— Как да се подпиша — казах, — като ръцете ми са вързани.
— Можете да сложите кръстче — обади се женски глас и тънки пръсти поднесоха химикалка към устата ми.
Послушно я стиснах със зъби, жената вдигна клипборда и аз сложих криво-ляво нелепа разкрачена чавка срещу думата „Подпис“ — не се събра в графата, където бяха собственото и фамилното ми име, и отиде върху печатния текст. Това като че ли не притесни жената.