Веднъж даваха паметника по телевизията — децата окопаваха люляците и пускаха във въздуха радиоуправляеми модели на самолети. Весели лица, звънтяща песен на мотори… Само че красноречивият кореспондент не каза, че две седмици са събирали деца за телевизионното шоу из целия окръг. Нашата власт е свикнала векове наред да гребе със замах руски народ и да го разплисква с шепи — а дали утре ще има откъде да гребне?
За цивилния живот на Савелий Скотенков са се запазили малко сведения и може би са прави онези, които смятат, че информацията е била позачистена от някакви държавни съображения. Даже снимки почти липсват — до нас са достигнали само няколко с добро качество.
На една от тях Скотенков стои облечен в скромно черно палтенце със сив каскет ушанка и зъзне усмихнат насред зимна улица до витрина на магазин (познавачите на Москва твърдят, че зад гърба му е Елисеевският магазин отпреди реконструкцията). Той излъчва нещо неуловимо провинциално, но и европейско… Това усещане трудно може да се обясни. Сякаш провинцията, от която е дошъл, е някаква паралелна Русия, щастлива, заможна и с друга история. Снимката е от средата на първото десетилетие на XXI век и, кой знае защо, буди симпатия към увековеченото на нея младо момче.
Друга снимка, правена през лятото в градинката до Болшой театър, може да се датира по триетажното златно клекало с кадифена полумаска, което се достроява на фона от мустакати турци — бяха го сложили за реклама на романа на един прозаик с рубльово-успенска насоченост, но поради добре известни ни събития то стоя само два дни25. На тази снимка Савелий изглежда много по-възрастен и помъдрял, а брадата му е боядисана с къна. Може да са го снимали по време на някой кратък отпуск.
През цялата епоха, изминала между тези две снимки, той е сменил много дейности: писал е лирически стихотворения и критически статии, бил е изкуствовед, консултант политолог, занимавал се е с революционна работа и с маркетология (талантливите руски момчета традиционно минават последователно през всички тези поприща).
По едно време дори е водил кратък курс в Дипломатическата академия при МВнР, озаглавен „Основи на криптодискурса“, задържал се в графика на факултативните дисциплини цели две години. Този курс се радвал на популярност сред слушателите, но будел неприязън у другите преподаватели и накрая бил изваден от програмата.
Ще се спрем накратко, доколкото позволяват рамките на нашия очерк, на ранния, изпълнен с искрометна еклектика период от живота на Скотенков (тук някак не приляга да разсъждаваме върху „наследството“ от това време, защото всичко, за което говорим сега, е само засилване преди същинския му полет).
Създаденото от него в онези години е интересно преди всичко като показател за вътрешното му израстване, което е било противоречиво и сложно.
Не е правилно Скотенков да се представя като типичния патриотар ураджия или ретроград, още повече като „националист“, какъвто той абсолютно сигурно не е бил. Имал е периоди на съмнения, нещо повече, преживявал е дори моменти на остро критично неприемане на Родината си, почти на омраза. Но все пак винаги е намирал пътя от тези тъмни дебри към светлината.
Съдържанието на изкуствоведските му статии в повечето случаи става ясно от заглавията им. Например „“Четирите сини квадрата" като връх на руския супрематизъм". Става дума за картината на тогавашния министър-председател, допреди ребрандирането си известна като „Шарка“, но статията съвсем не е подигравателна, а тъкмо обратното — написана е съвместно с небезизвестния Макар Гетман за един холандски каталог. Смята се, че впоследствие точно Гетман е вербувал Скотенков във ФСБ.
Скотенков демонстрира влечение към грубовата членоразделност на съжденията, понякога дори към опростенчество.
Например в анализа си на фреската „Хазари предават арлекини на атамана Путин“ (фрагмент от първия виртуален стенопис на тавана на Обществената палата) той използва изкуствоведската статия като формат за отправяне на остри и невинаги адекватни политически нападки. Свободният достъп до статията е ограничен, но в обществената полемика току се появяват цитати от нея — желаещите лесно ще намерят фрагменти от нея, ако потърсят в Гугъл по ключови думи „обществена палата“ (гниди ОК доносници).
25
Вероятно авторът намеква за опита на писателя Владимир Сорокин като либретист на операта „Децата на Розентал“, в отговор на която негови „почитатели“ слагат клекало до Болшой театър, където всеки желаещ може да хвърля страници от последния му роман, клекалото е махнато и авторът е обвинен в порнография; рублъово-успенска насоченост — аналогия с Рубльово-Успенското шосе, край което живеят най-богатите московчани, а В. Сорокин също има вила в подобен крайградски район. — Бел.прев.