Тя прибра клипборда и аз усетих меко докосване по главата. Плътна черна превръзка покри очите ми. После креслото се премести.
Доколкото можех да съдя по косвени признаци, ние излязохме от залата, доста дълго търкаляхме колелцата по коридора, после се спуснахме с асансьор, в който освен нас се возеха и други хора (дочух тих разговор за футбол). Последва още един коридор и още един асансьор. Накрая минахме през прага, спряхме и превръзката от очите ми беше свалена.
Аз видях зъболекарски кабинет.
Но такъв, в който човек няма да го е срам да инжектира ампула с цианкалий в зъба на самия Хайнрих Химлер. В атмосферата му имаше нещо неописуемо мрачно — сякаш тук дълги години се беше трудил някой от занаята на мъченията, а след това, за да дадат рационално обяснение на просмукалата се в стените аура на страданието, на мястото на дибата бяха сложили зъболекарски стол. Всъщност с такова излъчване често са пропити скъпите московски и особено петербургски недвижими имоти — но за късмет на брокерите тия, които се нанасят там, понякога са още по-страшни от ония, които преди време са се изнесли.
Няма нужда да казвам, че според мен зъболекарят и асистентът му си приличаха като две капки вода с убийците от филма.
Нахлузиха на носа ми гумена щипка с висящ от нея маркуч и аз се сгромолясах в смътното пространство на газовата анестезия, където отначало си припомняш велика тайна, за която всички хора са се уговорили да мълчат, а после също така неизбежно я забравяш, когато сеансът е към края си. Потънал в съзерцание, аз дори не забелязах как са ме преместили от подвижното кресло на зъболекарския стол.
Лекарите и за миг не се поколебаха какво трябва да направят. Бръкнаха ми в устата и захванаха брутално да пробиват горен шести зъб отляво. Крайчецът на съзнанието ми бодърстваше и аз си помислих, че може би целта на неотдавнашната кинопрожекция е била просто да ме подготви за тази процедура: пред лицето на мъчителната смърт някак си преставаш да се страхуваш от болка в зъба. Това беше много изтънчено и аз даже започнах да муча в опит да обясня на докторите, че съм разбрал замисъла им и съм във възторг от него, но единият от тях размаха заплашително пръст и аз млъкнах. Стори ми се, че след това анестезиологът рязко увеличи процента на азотния окис във вдишваната от мен смес.
Когато упойката ме отпусна, аз вече бях отново вързан за своето кресло количка. Внимателно опипах с език зъбите си. Горният шести беше променен. В него имаше голяма прясно сложена пломба, за която, честно казано, аз отдавна трябваше сам да се погрижа — преди на това място имаше дупка и тя вече започваше да ме наболява.
— След час ще можете да се храните — съобщи на пространството единият от лекарите.
Приближилата се зад мен жена завърза очите ми и подкара креслото ми навън.
Пак дълго пътешествахме из лабиринта от коридори, а след това се качихме нагоре — вече с по-съвременен и бърз асансьор, който изобщо не скърцаше. Вкараха ме в някаква стая и креслото спря.
Леки женски пръсти развързаха възлите на притискащия ме към креслото хамут и го свалиха. Помогнаха ми да стана и да облека собственото си сако, което познах по одраскалата ме по дланта значка на ревера (тя представляваше кръстосани американско и руско знаме — простима волност за учител по английски език).
После ме преместиха на стол и жената, която ми асистираше, излезе от стаята, като откара креслото със себе си. След като скърцането на колелцата утихна, аз доста дълго седях в тишината с вързани очи и този глупав спектакъл вече започна да ми омръзва, когато някой влезе в стаята.
— Ето че дойде приятелят ми от детинство Семьон! — пропя до мен Шмига и свали превръзката от очите ми.
Едва тогава разбрах, че отдавна съм могъл да направя това и сам — но кой знае защо, не съм се решил.
Стаята, в която се намирах, напомняше кабинет на пътешественик — и то не само в пространството, но и във времето.
Най-напред биеше на очи окачен над бюрото размит импресионистичен портрет на Дзержински с тенис ракета в ръка. Около него бяха разположени азиатски оръжия — мечове, алебарди и някакви млатила. В ъгъла се чернееше манекен за уин чун с къси огризки вместо ръце, който приличаше на останки от изгорял летец.
Страничните стени бяха украсени с няколко снимки на Шмига, сложени зад стъкла. На една от тях той в униформа на генерал стоеше до известен банкер, който се усмихваше малко смутено, на друга беше сложил ръка на рамото на не по-малко известен бандит, вече покойник. И което ме порази, бандитът беше старателно ограден в траурна рамка с процеп, оставен специално, за да може Шмига да пъхне ръка в отвъдното.