— Кажете, Семьон Исакович, вие вярващ човек ли сте? — изведнъж попита Добросвет. — Обаче честно.
Шмига се обърна и ме изгледа много внимателно.
Аз свих рамене.
— Даже не знам какво да кажа. Вярвам, че има нещо. Някаква сила, която… Въдворява ред. Но не ходя на църква. И на синагога, ако това намеквате, също.
— И сте далеч от религиозната схоластика и метафизика?
Разперих ръце, за да покажа колко съм далеч.
Добросвет кимна, сякаш точно такъв отговор беше очаквал. След като покрачи още малко по сцената, попита:
— А как се отнасяте към убедеността на някои граждани, че евреите управляват света? Дълбоко в себе си не споделяте ли тази гледна точка?
— Запознайте ме с някои от тези евреи — отговорих аз. — Или поне ми дайте някакъв телефон. Струва ми се, че те съвсем са ме забравили.
Добросвет отново кимна и продължи да ходи по сцената.
— Може би — каза той със загадъчна усмивка — ще направим точно това. И вселенският управник може да се озове даже по-близо, отколкото си мислите.
— Тъй, тъй — потвърди Шмига.
— Какво имате предвид? — попитах аз напрегнат.
— Да не пришпорваме събитията — каза Добросвет. — Аз бих искал, mon cher4 Семьон, между нас първо да се създадат отношения на доверие. За това са налице всички необходими условия. Искам веднага да кажа, че ние в нашата организация отдавна сме се отърсили от пещерния антисемитизъм, от който страдаха много длъжностни лица в Руската империя и Съветския съюз.
— Неофициално мога да добавя — подхвърли Шмига, — че ние смятаме разпването на Исус Христос за част от вътрешните работи на еврейския народ.
Добросвет ме изгледа изпитателно, сякаш очакваше благодарна реакция на такъв щедър аванс.
— Благодаря за разбирането — кротко казах аз.
— Та така — продължи той, — по въпроса кой управлява света. Разбира се, mon ami5 Семьон, това не са евреите. Но не е и някой друг народ или формално организирана компания от хора, макар че някои членове на Билдербергската група, прекалили с четенето на антиглобалистки брошури, се залъгват с такива мисли. По-скоро световната власт представлява нещо като блуждаещо светло петно, в което попадат ту едни, ту други — едни за дълго, а други само за няколко секунди. Подробният анализ на това петно ще ни отнеме много време, но за нашите цели е достатъчно да кажем, че в него често се появяват хора, които най-общо се наричат „американска религиозна десница“. Вие сте чували за тях, нали, Семьон?
Аз направих неопределен жест, който можеше да означава всичко в диапазона от „чувал съм много пъти“ до „разкажете ми, ако обичате“.
— Тогава — продължи Добросвет — ще ви обрисувам накратко духовно-политическите възгледи на тази публика. И така, американската религиозна десница са хора, които смятат, че видимият от нас свят бил създаден за шест дни от Бог, който отначало избрал в качеството на любим народ едно номадско племе от синайски скотовъди, но после с трагичната си гибел на кръста променил завета по такъв начин, че в крайна сметка избраното племе се оказали Съединените американски щати. Дотук ясно ли е?
— Не съвсем — честно казах аз.
— Нищо чудно — усмихна се Добросвет. — Метафизиката на религиозната десница е крайно сложна за възприемане. Духът на синайската пустиня, беседващ с вождовете на номадите, за тях представлява Първопричината, Алфата и Омегата, Богът с голяма буква „Б“. И то Бог не в онзи смисъл, в който, по мнението на суфиите или сикхите, той е абсолютно всичко, а в тясно ексклузивен. Духовете на останалите пустини вече не са Бог, а всички останали страни не са богоизбрани. Догмата за богоизбраността на Америка, която религиозните десни постоянно се опитват да превърнат в основа на реалната политика, съвсем малко се отличава от догмата за непогрешимостта на папата. От нея следва, че всичко, което Америка прави, е правилно, морално и справедливо по простата причина, че го прави Америка. В една или друга степен така мислят значителен брой американци…
Докато слушах брътвежите на този хванат от гората философ, кой знае защо си спомних за леля Люся, която живееше в Одеса през две улици от нас. Племенникът й Алик беше с десет години по-голям от мен — когато аз тепърва тръгвах на училище, на него вече му растяха ясно забележими бакенбарди. Той беше единственият одески евреин, когото помня да е вярвал в Бога, както си му е редът, и Бог му помогна — Алик замина за Америка и отвори на „Брайтън“ магазин за колбаси, толкова кашерен, че там увиваха салама само в списание „Ню Йоркър“, отлежало две седмици, за да може от хартията да се изпарят всички аромати. И хората, на които им се свидеше да купуват списанието, всеки ден си купуваха от него салам, защото смятаха, че по този начин безплатно поддържат културната си ерудиция на световно ниво. Макар че Алик, разбира се, не беше глупак и включваше стойността на списанието в цената на крайния продукт, та дори прибавяше и прилична надценка.