Владимир Мегре
Анастасия
Звънящият кедър
През пролетта на 1994г. бях наел три речни кораба, с които направих четиримесечна експедиция по сибирската река Об, от Новосибирск до Салехард и обратно. Целта на експедицията беше — установяване на икономически контакти с районите на Крайния Север.
Експедицията се наричаше «Търговски керван». Най-големият от корабите беше пътническият «Патрис Ломумба» (в Западно-Сибирското речно параходство интересно наименуват корабите: «Мария Улянова», «Патрис Ломумба», «Михаил Калинин», сякаш не е имало други исторически личности в Сибир). На него беше разположен щабът на кервана, изложение на предприемачите от Сибир и магазин.
На кервана му предстоеше да измине 3,5 хиляди километра на север, да посети сравнително големите населени места като Томск, Нижневартовск, Сургут, Ханта-Мансийск, Салехард, както и малки, където с товар може да се достигне само през краткия период за навигация.
През деня плавателните съдове от кервана спираха край населените места. Ние търгувахме, водехме преговори за установяване на постоянни икономически връзки. Придвижвахме се, по правило, през нощта. Ако не позволяваха метеорологичните условия, при неподходящо време, приставахме край някой неголям населен пункт и устройвахме вечеринки за местната младеж. Такива прояви там са рядкост. Клубовете и културните домове поовехтяха в последно време. Културни мероприятия почти не се провеждат.
Понякога по цяло денонощие път не се срещаше дори малък населен пункт. Само тайга и единствената на много километри транспортна артерия — реката. Тогава все още не знаех, че на един от тези километри ме очаква среща, която ще промени целият ми живот.
Веднъж разпоредих щабният кораб да пристане на брега край малко селце, само от няколко къщички, на десетки километри от големите населени места. Планирах престой за три часа, за да може екипажът на кораба да походи по земя, местните жители да се сдобият със стока от нас, а ние да вземем от тях, по-евтино, диворасли и риба. По време на престоя, към мен като ръководител, се обърнаха с доста странна молба двама местни старци. Единият беше по-възрастен, другият — по-млад; по-възрастният мълча през цялото време. Говореше по-младият. Той ме убеждаваше да им дам петдесетина човека (в екипажа бяха всичко шестдесет и пет), които те искаха да отведат в тайгата, на двадесет и пет километра от корабната стоянка, за да отсекат, както се изразиха, Звънящ кедър. Кедърът, пак по неговите думи, висок четиридесет метра, предлагаха да се насече на части, които да се донесат до кораба на ръце. Трябвало да вземем непременно всичко. Всяка част трябвало да се нареже на по-малки късчета, всеки да вземе по едно за себе си, а останалите да се раздадат на близки, познати, на всеки, който би пожелал да ги приеме като дар. Старецът говореше, че този кедър бил необикновен. Късчето от него трябвало да се носи на връвчица на гърдите. При това, трябвало да се сложи, стоейки с боси крака на трева, притискайки го с лявата ръка към гърдите. След минута се чувствала приятна, излъчваща се от кедъра топлина, след това по тялото пробягвала лека тръпка. От време на време, при желание, трябвало да се шлифова с крайчеца на пръстите онази страна на кедъра, която не докосва тялото, а с големите пръсти на ръката да се придържа обратната му страна. След три месеца, човекът притежаващ късче от Звънящият кедър, щял да забележи значително подобрение на самочувствието, щял да се излекува от много заболявания.
— Даже и от СПИН? — попитах аз, като му разказах накратко за тази болест, това което знаех от пресата.
Той отговори уверено:
— От всички болести!
Но това според него била лека задача. Главното било, че човек притежаващ това късче, щял да стане по-добър, по-успяващ и по-талантлив.
Знаех малко за лечебните свойства на кедъра, но че би могъл да влияе на чувствата и способностите — това ми се струваше тогава съвсем неправдоподобно. Започнах да обяснявам на старците, че на «Голямата земя», за да се харесат, жените носят ювелирни изделия от злато и сребро.
— Носят, защото не знаят, — последва отговор. — Златото е прах в сравнение с едно само късче от този кедър.
Без да споря, от уважение към старостта им, аз казах:
— Може би… Ако велик майстор на резбата сътвори с ръката си нещо необикновено красиво.
Но на това той отговори:
— Може да се резбова, но е по-добре е всеки сам да си го шлифова, със своите пръсти, когато душата му поиска, тогава кедърът и външно ще бъде красив. — При това по-младият старец бързо разкопча старичката си куртка и риза и показа това, което беше на гърдите му.