— Страхотно Анастасия! Бис! Браво! Всички изпълнители на сцената!
Анастасия предпазливо излезе и се поклони. Аз продължавах да викам «Бис! Браво!» Тропах с крака, плясках с ръце. Тя също се развесели. Запляска и извика:
— Браво — това още ли значи?
— Да, още! И още! И още!…
Замълчах и внимателно заразглеждах Анастасия. Дойде ми наум: колко многостранни са нюансите на душата й, щом тя може да внесе в струващите ми се идеално изпълнени песни, нещо толкова ново, прекрасно и ярко. Тя също, замряла, ме гледаше без думи и въпросително. Тогава я попитах:
— Анастасия, имаш ли си своя песен? Можеш ли да изпълниш нещо свое, нечувано по-рано от мен?
— Бих могла, но в моята песен няма думи. Дали ще ти хареса?
— Изпей ми, моля те, своята песен.
— Добре.
И Анастасия запя своята необикновена песен. Отначало тя извика като новородено дете. После гласът й зазвуча тихо, нежно и ласкаво. Тя стоеше под дърво, притиснала ръце към гърдите, наклонила глава, сякаш приспиваше, милваше с гласа си малчуган. Нещо нежно му говореше нейният глас. От този тих глас, удивително чист, наоколо всичко замря: и птиците, и шумоленето в тревата. После тя сякаш се зарадва на събуждащото се от сън дете. В гласа й се чувстваше ликуване. Невероятно високите по тоналност звуци ту пърхаха над земята, ту излитаха високо в безкрайността. Гласът на Анастасия ту умоляваше някого, ту встъпваше в борба, ту отново милваше детето и даряваше радост на всичко обкръжаващо.
Радостни усещания се вселиха и в мен. И когато тя завърши своята песен, аз весело викнах:
— А сега, уважаеми дами, господа и другари, уникалният неповторим номер на единствената в света дресьорка, най-ловката, най-смелата, обаятелната и способна да укротява всякакви хищни животни. Гледайте и треперете!
Анастасия дори изписка от възторг, подскоча, запляска с ръце ритмично, нещо викна, засвири. На поляната започна нещо невъобразимо.
Отначало се появи вълчицата. Тя изскочи от храстите и се спря на края на поляната, като се оглеждаше неразбиращо. По крайните дървета около поляната, прескачайки от клон на клон, се носеха катерички. Ниско кръжаха два орела, в храстите мърдаха някакви зверчета, чуваше се пукане на сухи клонки. Разбутвайки и газейки през храстите на поляната изскочи голяма мечка и се спря като вкопана, близо до Анастасия. Вълчицата неодобрително й заръмжа, явно, мечката се приближи твърде близо без да получи покана. Анастасия притича до мечката, потупа я по муцуната, хвана я за предните лапи и я изправи. Съдейки по това, че не прилагаше значителни физически усилия, мечката сама изпълняваше заповедите й в зависимост от това как ги разбираше. Тя стоеше замряла, и се силеше да разбере, какво се иска от нея. Анастасия се засили, с висок подскок се хвана за гривата на мечката, направи стойка на ръце, и отново скочи като се превъртя във въздуха. После хвана мечката за лапата, започна да се навежда, увличайки я, като създаваше впечатление, че я прехвърля през себе си. Този трик би бил невъзможен, ако мечката не го правеше сама, а Анастасия само я насочваше. В последния момент мечката се опираше с лапа на земята и правеше навярно всичко за да не навреди на своята господарка. Вълчицата все повече и повече се вълнуваше, вече не стоеше на едно място, а се мяташе от една страна на друга, недоволно ръмжейки. В края на поляната се появиха още няколко вълка, и когато за пореден път Анастасия «прехвърляше» през себе си мечката, и се опитваше дори да я «метне» през глава, мечката се повали на хълбок и замря.
Изнервената до крайност и озъбена вълчица скочи към нея. Мълниеносно Анастасия се озова на пътя на вълчицата, и тя, спирайки с четирите си лапи, се преметна през гръб. Удари се в краката на Анастасия, която тутакси положи ръка на хълбока й, и вълчицата послушно се притисна към земята. С другата си ръка Анастасия замаха, както в случая с мен, когато за първи път се опитах да я прегърна, без да получа съгласие за това. Не заплашително, а възбудено шумеше гората около нас. Възбудата се усещаше и в подскачащите, бягащите и притаилите се малки и големи зверове. Анастасия започна да смъква напрежението. Отначало помилва вълчицата, потупа я по хълбока и я изпрати, плясвайки я като кученце. Мечката лежеше настрана в неудобна поза като чучело. Сигурно чакаше още нещо да се поиска от нея. Анастасия се приближи, накара я да стане, помилва я по муцуната и, също както вълчицата, я изпрати от поляната. Поруменяла, Анастасия седна до мен, пое дълбоко въздух и бавно издиша. Забелязах, че дишането й стана равно, сякаш не беше правила невероятните си упражнения.