— Те не разбират нагласените представления, а и не им трябва да разбират, това не е много хубаво, — отбеляза Анастасия и ме попита: — Е, как съм? Мога ли да се устроя някъде на работа във вашия живот?
— Страхотно, но това всичко вече го има при нас, дресьорите в цирка също показват много интересни неща със зверовете, няма да пробиеш чиновническата бариера, масата условности и интриги. Ти не си изкушена от тях.
По-нататък нашата игра се състоеше в прегледа на различни варианти: къде би могла Анастасия да се устрои на работа в нашия свят и как да преодолее съществуващите условности. Но леки варианти не се откриваха, тъй като Анастасия нямаше нито документи за образование, нито регистрация, а на разказите за произхода й, и само въз основа на нейните способности, макар и необикновени, никой не би повярвал. Минавайки в сериозен тон, Анастасия каза:
— На мен, разбира се, ми се иска още веднъж да дойда в някой от вашите градове, може би в Москва, за да се убедя колко точна съм в моделирането на някои ситуации от вашия живот. Например не ми ясно, по какъв начин тъмните сили успяват до такава степен да объркат жените, че те сами, без да подозират, привличат мъжете с прелестите на телата си и с това не им дават възможност да направят истинския избор, близък на душата им. А после страдат от това, истинско семейство не могат да създадат, защото…
И отново започнаха поразителни, изискващи осъзнаване, разсъждения за секса, за семейството, възпитанието на децата, а аз си мислех: най-голямата невероятност от всичко видяно и чуто — това е способността й да говори за нашето битие, точно и в детайли да го познава.
Кой запалва нова звезда
На втората нощ, като се боях, че Анастасия отново ще ми пробута своята мечка да ме топли, или ще направи кой знае още какво, аз категорично отказах въобще да легна да спя, ако тя не легне до мен. Мислех: ако бъде до мен — нищо няма да стори.
— Покани ме на гости, както се казва. В къщи, при себе си. Смятах, че тук има някакви постройки, а ти не даваш даже огън да се пали, а ми пробутваш зверища през нощта. Щом нямаш нормална къща, няма защо и гости да каниш.
— Добре, Владимир, не се вълнувай, моля те, и не се бой. Нищо лошо няма да ти се случи. Ако желаеш, ще легна до теб и ще те стопля.
В бърлогата-землянка този път бяха нахвърляни още повече кедрови клонки, внимателно беше разложена суха трева, стените също бяха подплатени с клончета.
Съблякох се. Сложих под главата си панталона и пуловера. Легнах, завивайки се с якето. Кедровите клонки излъчваха онзи фитонциден аромат, за който в научно-популярната литература се говореше, че обеззаразява въздуха, макар че в тайгата въздухът и така си е чист. Дишаше се леко. Сухата трева и цветята добавяха още някакъв необикновен, тънък мирис.
Анастасия удържа на думата си и легна до мен. Почувствах, че ароматът на тялото й превъзхожда всички други. Той беше по-приятен от най-изисканите парфюми, които бях усещал някога, приближавайки се до жена. Но нямах и мисъл да я овладея. След онзи опит по пътя към местоживеенето на Анастасия, след който ме връхлетя страх и загуба на съзнанието, у мен повече не бяха възниквали плътски желания, дори когато я гледах съблечена.
Лежах и мечтаех за сина, който жена ми така и не ми роди.
Колко добре би било, ако ми се беше родил син от Анастасия! Тя е толкова здрава, издръжлива и красива. Детето, значи, също би било здраво. Да прилича на мен. Нека и на нея, но повече на мен. Да стане силна и умна личност. Да знае много. Да бъде талантлив и щастлив.
Представих си моя син-младенец притиснат към гърдите й и неволно сложих ръка на гъвкавата топла гръд на Анастасия. Веднага по тялото ми пробяга тръпка и отмина, но това не беше тръпка на страх, а друга, необикновено приятна. Не отдръпнах ръката си, а само затаил дъх чаках, какво ще се случи по-нататък. И почувствах как на ръката ми легна нейната мека длан. Тя не ме отблъскваше. Надигнах се и се загледах в прекрасното лице на Анастасия. Бялата северна нощ го правеше още по-привлекателно. Невъзможно беше да откъснеш поглед. Ласкавите й сиво-сини очи ме гледаха. Не се въздържах, наведох се и, с леко докосване, бързо целунах полуотворените й устни. Отново лека тръпка пробяга по тялото ми. Ароматният й дъх обвиваше лицето ми. Устните й не произнесоха като миналия път: «Не бива, успокой се» и нямаше страх. Мислите за сина не ме напускаха. И когато Анастасия ме прегърна нежно, помилва косата ми и се поддаде с цялото си тяло, почувствах такова нещо!…