Видях изпъкнал кръг или овал. Цветовете по него — виолетов, малинов, ръждивочервен — образуваха неразбираем рисунък, жилките на дървото приличаха на ручейчета. Не съм ценител на произведенията на изкуството, просто съм бил в разни картинни галерии. Световните шедьоври не предизвикваха у мен особени емоции, но това, което висеше на гърдите на стареца, предизвикваше повече чувства и емоции, отколкото посещението в Третяковската галерия. Попитах:
— Колко години сте шлифовали вашето късче кедър?
— Деветдесет и три. — отговори старецът.
— А на колко сте години?
— Сто и деветнадесет.
Тогава не повярвах на отговора. Той изглеждаше на седемдесет и пет. Без да почувства съмнението ми или без да му обръща внимание, старецът, вълнувайки се малко, започна да ме убеждава, че и при другите той ще бъде красив само след три години, после все повече и повече, особено при жените. От тялото на притежателя му ще се излъчва благовоние, несравнимо със сътворените от човека аромати. От старците наистина се излъчваше много приятен мирис, аз го усетих, макар че пуша, и сигурно, както при всички пушачи, обонянието ми е притъпено. Отбелязвах в речта му изрази, мисли и изводи, неприсъщи за жителите на отдалечените дълбини на Севера. Някои от тях помня и досега, дори с интонациите. Старецът говореше:
— Бог е създал кедъра за да събира енергията на Космоса. От човек, в състояние на любов, излиза излъчване. За част от секундата, отразено от най-близките планети, то отново достига Земята и дава живот на всичко живо. Слънцето е една от планетите, отразяваща непълния спектър на това излъчване.
— От човека към Космоса отива само светлото излъчване, и от Космоса към Земята се връща само благодатно излъчване. От човек изпитващ злобни чувства излиза тъмно излъчване, то не може да се издигне нагоре и попада в дълбините на Земята. Отразено от недрата й то се връща на повърхността във вид на вулканични изригвания, земетресения, войни. Най-голямото постижение на отразеното черно излъчване е непосредственото му влияние върху човека, усилването на злобните чувства в него. Кедърът живее петстотин и петдесет години. С милионите си листенца-иглички, и ден и нощ той улавя и трупа в себе си светлата енергия, целият й спектър. За времето на живот на кедъра, над него преминават всички тела, които я отразяват. Дори и в най-малкото късче кедър енергията е повече отколкото във всички ръкотворни енергийни съоръжения на Земята взети заедно. Кедърът приема чрез Космоса излъчената от човека енергия, пази я и я отдава, когато тя не достига в Космоса, а значи и в човека и във всичко живо и растящо на Земята. Срещат се много рядко кедри, които натрупват, но не отдават обратно събраната енергия. След петстотин години живот те започват да звънят. Така те говорят и дават знак да бъдат взети за да се използва натрупаната им енергия на Земята. Такъв кедър звъни три години, ако не бъде докоснат от живи хора. След три години, лишен от възможността да отдаде натрупаното чрез Космоса непосредствено на човека, той губи енергията. Тогава започва да я изгаря в себе си. Мъчителен е процесът на изгарянето — умирането продължава двадесет и седем години. Наскоро ние открихме един такъв кедър. Определихме, че той звъни вече две години, остава още една. Трябва да бъде отсечен и да се раздаде на много хора.
Старецът говори дълго, гласът му звучеше ту със спокойна увереност, ту много развълнувано, и когато се вълнуваше започваше бързо, сякаш свиреше на инструмент, да шлифова с краищата на пръстите си своето късче кедър.
Беше хладно, от реката духаше вятър, но старичката му куртка и риза оставаха разкопчани.
От кораба на брега слезе сътрудничката на фирмата Лидия Петровна. Тя каза, че всички са се събрали, готови за отплаване и чакат да завърша разговора. Сбогувах се със старците и се качих на борда. Да изпълня молбата им не можах: задържането на кораба за три денонощия би се превърнало в голяма загуба. Всичко казано от старците тогава сметнах за излишно суеверие или за някоя от местните легенди.
На другия ден по време на плаването видях, че Лидия Петровна прехвърля късче кедър на гърдите си. После ми разказа, че когато съм се качил на кораба тя се забавила малко. Видяла, как старецът, който разговаря с мен, объркано гледа ту след мен, докато си отивам, ту своя по-стар другар и говори развълнувано:
— Как така… Съвсем не умея да говоря на техния език… Не можах да ги убедя. Не можах! Не се получи! Нищо не се получи!
По-възрастният му казал:
— Не беше убедителен, синко. Те не осъзнаха.