Надявах се с помощта на местните жители да издиря онези старци, да видя с очите си Звънящия кедър, да обсъдя начина за доставянето му на кораба. Завързах катера за камък и исках да се отправя към една от близките къщички, но видях стояща на склона жена и тръгнах към нея. Жената беше облечена със овехтяла ватенка и дълга пола, обута беше с дълбоки гумени галоши, с каквито ходят много жители на отдалечения север през есента и пролетта. На главата й — кърпа, завързана така, че изцяло закриваше челото и шията. Трудно беше да се определи на колко е години. Поздравих и разказах за двамата старци, с които се срещнах през миналата година.
— С теб, Владимир, миналата година разговаряха моите дядо и прадядо, — отговори жената.
Учудих се: гласът й беше млад, дикцията много ясна, заговори направо на «ти» и името ми каза. Не можех да си спомня имената на старците и въобще дали се запознахме. Помислих: сигурно сме се запознали, щом тя ме нарича по име. Реших също да мина на «ти» и попитах:
— А ти как се казваш?
— Анастасия, — отговори жената и протегна ръка с дланта надолу като за целувка.
Досмеша ме от този жест на селската жена с ватенка и галоши, стояща на пустия бряг и стараеща се да се държи като светска дама. Стиснах й ръката. Не я целунах, разбира се. Анастасия смутено се усмихна и предложи да тръгна с нея в тайгата, натам, където живее тяхното семейство.
— Само че трябва да се върви двадесет и пет километра. Това не те ли смущава?
— Далечко е, разбира се. А Звънящия кедър можеш ли да ми покажеш?
— Мога.
— Знаеш ли всичко за него, ще ми разкажеш ли?
— Ще ти разкажа това, което зная.
— Тогава да тръгваме.
По пътя Анастасия разказваше, че тяхното семейство от поколения живее в кедровата гора, по думите на нейните предци, в продължение на хилядолетия. С хората от нашето цивилизовано общество много рядко встъпват в непосредствен контакт. Тези контакти не стават в мястото, което обитават, а когато отидат в селищата като ловци или уж като жители от друго населено място. Самата Анастасия била в два града: Томск и Москва. Все за по един ден. Даже не е нощувала. Искало й се да погледне, дали не греши в представите си за начина на живот на хората от градовете. Дрехи и пари за пътуването спечелила с продажба на горски плодове и сушени гъби. Паспорт й дала някаква местна селска жена.
Идеята на дядо си и прадядо си да се раздаде лечебният кедър Анастасия не одобри. На въпроса: «Защо?» — тя отговори, че късчетата ще попаднат както при добри, така и сред лоши хора и, по-скоро повечето ще бъдат завладени от отрицателни индивиди, и в крайна сметка ще донесат повече вреда отколкото полза. Главното, по нейно мнение, е да се помага на добрите хора, водещи обществото към светлината, а не в задънена улица. Ако помагаш на всички, дисбалансът на доброто и злото ще остане същият, или ще се влоши.
След срещата със старците аз прегледах научно-популярната литература, редица исторически и научни трудове, в които се говореше за необикновените свойства на кедъра. Сега се стараех да вникна в това, което говореше Анастасия за начина на живот на хората от кедровата гора и размишлявах, на какво ми прилича това?
Сравнявах ги със семейство Ликови, известно на мнозина от публикациите на В.Пескова, също дълги години живяла в тайгата. За това много се писа в «Комсомолска правда» под заглавие «Задънена улица в тайгата». В мен се беше създало впечатление за Ликови, като за хора, не лошо познаващи природата, но «тъмни» в смисъл на познание и разбиране на съвременния цивилизован живот. Тук случаят беше друг. Анастасия правеше впечатление на човек, прекрасно ориентиращ се в нашия живот, и в още нещо, не съвсем ясно за мен. Тя свободно разсъждаваше за нашия градски живот, познаваше го.
Ние изминахме, потъвайки в гората, около пет километра, когато тя смъкна от себе си ватенката, забрадката, дългата пола и ги сложи в хралупата на едно дърво, оставайки по късичка, лека рокличка. Бях поразен от видяното. Ако вярвах в чудеса, щях да отнеса случилото се към превъплъщенията. Пред мен стоеше много млада жена с дълги златисти коси и най-великолепна фигура. Нейната красота беше необикновена. Трудно ми беше да си представя коя от победителките в най-престижните конкурси по красота би могла да й съперничи по външен вид и, както се оказа после, и по интелект. Всичко в нея беше привличащо и пленително.
— Ти, сигурно, се измори? — попита тя. — Искаш ли да си починеш?