Ние седнахме направо на тревата, и аз можах отблизо да разгледам лицето й: никаква козметика, правилни черти, нежна кожа, съвсем различна от обветрените лица в сибирската дълбина, големи, добри сиво-сини очи и усмихващи се устни. Беше облечена в лека къса рокличка, нещо като нощница, но се създаваше впечатление, че не й е студено, макар да нямаше повече от 12–15 градуса. Реших да хапна. Извадих от чантата си сандвичи, плоска бутилка с коняк, предложих на Анастасия да пийне, но тя отказа. Докато хапвах, Анастасия лежеше на тревата, сякаш отдавайки се на галещите слънчеви лъчи. Те се отразяваха в обърнатите й нагоре длани със златиста светлина. Беше полугола. Тази жена беше прекрасна.
Гледах и мислех: «Защо жените във всички времена до краен предел си оголват ту краката, ту гърдите, ту всичко наведнъж, чрез деколтета и мини? Нима не затова, за да предизвикат у околните: Виж колко съм прелестна, колко открита и достъпна. И какво остава за мъжете: да противостоят на плътската страст, унижавайки жената със своето невнимание, или да й показват знаци на внимание и да нарушат с това законът даден от Бог?»
Попитах я, не се ли страхува да бъде сама в гората.
— Тук няма от какво да се боя, — отговори Анастасия.
— Интересно, как ли би се защитила, ако срещнеш двама-трима мъже, геолози или ловци?
Тя не отговори, само се усмихна. Помислих си: по какъв начин тази млада красавица, необикновено съблазнителна, може от нищо и от никого да не се бои? За това, което се случи после и досега ми е неудобно. Прегърнах я през раменете и я привлякох към себе си. Тя не се съпротивляваше силно, макар в гъвкавото й тяло да се усещаше немалка сила. Обаче нищо не можах да направя с нея. Последното, което помня, преди да загубя съзнание, бяха думите произнесени от нея: «Не бива, успокой се». И още, преди това помня, че внезапно ме обхвана страх с невероятна сила. Страх незнайно от какво, както става в детството, когато си в къщи сам и се страхуваш от нещо. Когато се свестих тя стоеше пред мен на колене. Едната й ръка лежеше на гърдите ми, а с другата махаше на някого нагоре и встрани. Тя се усмихваше, но не на мен, а на нещо или някой, който невидимо ни обкръжаваше, показвайки, че нищо лошо не се е случило с нея. Анастасия ме погледна в очите.
— Успокой се, вече всичко мина.
— Какво беше това?
— Невъзприемане от хармонията на твоето отношение към мен. На възникналото в теб желание. Ти и сам по-късно ще го разбереш.
— Каква хармония? Та ти сама започна да се съпротивляваш.
— И аз също не възприех. Беше ми неприятно.
Седнах и преместих към себе си чантата.
— Ама че работа. «Не възприех. Неприятно…» Ами че вие, жените, само това правите, съблазнявате. Краката си оголвате, гърдите си показвате, на токчета ходите, Неудобно ви е, а ходите, въртите си всичките прелести, а щом нещо… «Ах, не бива, аз не съм такава». А за какво тогава се въртите? Лицемерки. Ти за какво си свали горната дреха? Никак не е горещо. После се излегна, замълча, че се и усмихваше така…
— В дрехи ми е неудобно. Обличам ги когато излизам от гората, при хората. За да изглеждам като всички. Под слънцето легнах да си почина, и да не ти преча, докато ядеш.
— Да не ми пречела… Ама попречи.
— Разбира се, на всяка жена й се иска мъжете да й обръщат внимание, но не само на краката и гърдите й. Иска й се да не се размине с онзи единственият, който ще може да види повече.
— Но оттук никой не мина! И какво ли повече да се гледа, ако на преден план крака стърчат? Какви сте такива жените, нелогични.
— Да, за съжаление така се получава… Може би ще тръгваме, Владимир? Свърши ли да ядеш? Почина ли си?
Мярна ми се мисълта, струва ли си да продължавам с такава философка? Но казах:
— Добре, да вървим.
Звяр или човек?
Продължихме пътя си към дома на Анастасия. Дрехите си тя така и остави в хралупата на дървото. Галошите също. Остана си с леката къса рокличка. Взе моята чанта, като ми предложи да ми помогне да я нося. Боса, с необикновено лека и грациозна походка тя вървеше пред мен, леко размахвайки чантата.
През цялото време разговаряхме. С нея беше интересно да се говори на всякаква тема. Понякога Анастасия се въртеше по време на вървенето. Обръщаше се към мен и правеше няколко стъпки с гърба напред, увлечена от разговора и без да гледа под краката си. Неясно как, тя нито веднъж не се спъна, не убоде босите си крака на суха съчка или клонка. Вървейки, понякога докосваше или бързо погалваше ту листче, ту клонче от храст. Навеждаше се, откъсваше някаква тревичка и я изяждаше.