«Направо като зверче», — помислих аз.
Когато се срещаха горски плодове, тя ги подаваше на мен, и аз също ядях вървейки. Тялото й не се отличаваше с някаква особена мускулатура. Въобще тя беше със средно телосложение. Нито слаба, нито дебела. Охранено, гъвкаво, много красиво тяло. Но според мен в нея имаше доста сила и не лоша реакция.
Когато се спънах, протягайки напред ръце, тя мълниеносно се обърна, изпъна свободната си от чантата ръка, и аз паднах с гърди на дланта й с разперени пръсти, без да докосна с моите ръце земята. При това тя продължи нещо да говори. Когато се изправих с помощта на ръката й, ние си продължихме пътя, сякаш нищо не се беше случило. И си помислих, не знам защо, за газовия пистолет, който беше в чантата ми.
Разговаряйки бяхме изминали доста път, когато изведнъж Анастасия спря, постави под едно дърво чантата ми и радостно съобщи:
— Ето ни у дома.
Огледах се. Неголяма хубава полянка, цветя сред величествени кедрови дървета, но абсолютно никакви постройки. Даже колиба не видях.
— А къде е къщата? Как се спи, ако трябва да се криеш от дъжд?
— Това е моят дом. Тук има всичко.
Смътно чувство на тревога започна да ме завладява.
— Къде е това всичко? Дай поне чайник, вода да кипнем на огъня, брадва.
— Чайник и брадва няма… Огън по-добре да не се пали…
— Какво приказваш? Чайник даже нямала! А на мен ми свърши водата в бутилката. Ти нали видя, когато ядях. И бутилката изхвърлих. Сега само две глътки коняк останаха. До реката или до селото има ден ходене, а аз и така съм изморен, жаден съм. Откъде вземаш вода? От какво пиеш?
Като видя вълнението ми, Анастасия се притесни, хвана ме за ръката и ме повлече през полянката в гората, говорейки по пътя:
— Само не се безпокой, Владимир! Моля те не се разстройвай. Всичко ще направя. Ще си починеш. Ще се наспиш. Няма да ти бъде студено. Искаш да пиеш? Сега ще те напоя.
Само на десет-петнадесет метра от полянката зад храстите, пред нас се откри езерце. Анастасия бързо напълни в шепите си вода и я поднесе към лицето ми.
— Ето вода. Пийни си, моля те.
— Ти какво, оглупя ли? Как може да се пие сурова вода от някаква горска локва? Ти не видя ли, аз пиех «Боржоми». На кораба даже за миенето прекарвахме речната вода през филтър, хлорирахме, озонирахме.
— Това не е локва. Тук има чиста, жива вода. Не убита наполовина, както у вас. Тя може да се пие. Гледай. — Тя поднесе дланите към лицето си и изпи водата от тях.
От мен се изтръгна:
— Анастасия, ти си звяр.
— Защо пък звяр? Защото постелята ми не е като твоята? Няма машини? Приспособления всякакви?
— Защото живееш, като звяр в гората, нищо нямаш и, изглежда това ти харесва.
— Да, харесва ми да живея тук.
— Ето виждаш ли, сама го потвърди.
— Смяташ ли, че характерната отлика на човека, от всичко друго живеещо на Земята, е наличието на изкуствено създадени предмети?
— Да. По-точно — цивилизованият бит.
— Смяташ твоят бит за по-цивилизован? Да, разбира се, че така смяташ. Но аз не съм звяр. Аз съм човек.
Кои са те?
По-нататък, като прекарах с нея три дни и я наблюдавах, аз разбрах това-онова за нейният начин на живот, но възникнаха някои въпроси за нашия начин на живот.
Един от тях неотстъпно стои пред мен и сега.
Ние сме създали огромна система за образование. Въз основа на тази система учим децата си, и един друг: в детската градина, училището, ВУЗ-а, аспирантурата. Тази система ни позволява да изобретяваме, да летим в Космоса. Като я следваме, ние строим съответно и своя бит. Ние се стремим да опознаем Космоса, атома, разните аномални явления. Много обичаме да разсъждаваме за тях и да ги описваме в сензационни статии в пресата, в научни издания. Само едно явление, по някаква причина оставяме все настрани. Сякаш се боим да говорим за него. Боим се, защото то с лекота разчупва нашата система за образование, научните изводи, смее се над реалностите на нашето битие. И ние се стремим да се правим, че такова явление няма. Но то съществува и ще съществува, колкото и да се отвръщаме от него, колкото и да го заобикаляме. Не е ли време да се вгледаме в него по-внимателно и, може би със съвместните усилия на човешките умове, да отговорим на въпроса, защо всички без изключение велики мислители, хората, създали разни религиозни учения, които следва или поне се опитва да следва голямата част от човечеството, преди създаването им са отивали като отшелници в гората?
Забележете, не в някоя суперакадемия, а именно в гората.