Спортистът не очакваше това, препъна се и тежко тупна на земята. Падайки, той отново, почти в ухото ми извика: „Часовникът!“ Аз прихълцах от отчаяние и невъзможност да се изкопча. Вече си представях затвор, решетки и така нататък. В този миг у мене се надигнаха неподозирани сили. Изпитах чувството, че ако махна с ръце, и ще полетя. Може би всъщност само душата ми полетя от страх. Това падане ми даде възможност да дръпна малко напред, вече не усещах горещото му, но равномерно дишане. И все пак мисълта, че той е трениран бегач, а аз бягам със сетни сили като подплашен заяк, ме обезкуражаваше. Вече бях на границата на възможностите си, онова чувство за почитане бе заменено от оловна тежест в краката. Може би щях да му избягам, ако отново не бе извикал тази страшна дума. Краката ми се подкосиха и паднах на пътеката. Човекът връхлетя върху ми, затисна ме и сграбчи ръката ми. Изви я така рязко, че извиках от болка. В този миг сякаш подивях от ужас, бях обхванат от животинско настървение и аз, човекът, който в живота си не съм причинил никому болка, го захапах. Усетих солен вкус в устата си и вместо да се уплаша, впих още по-силно зъбите си. Беше ми все едно какво ще стане с мен, дали ще ме бие, дали ще ме убие. Важното беше да предизвикам колкото се може по-голяма болка, но той сякаш не чувстваше нищо. Гледаше часовника ми с разширени очи, но това беше само за миг. Наведе се и целуна стъклото. После започна да вика.
— А какво точно викаше?
Не си спомням. Беше нещо, което аз не можех да разбера, пък и не се напрягах. Мислех, че съм попаднал в ръцете на луд. Ами аз не бях ли луд? Нима бях нормален в този миг, когато трябваше да разчекнат челюстите ми с нож? Защото от страх се бях вцепенил и само мозъкът ми се опитваше да предскаже начина, по който ще се простя с живота. С кола и моторетка съм катастрофирал много тежко, но в мига преди катастрофата не съм мислил за смъртта, както твърдят много хора. Може би защото не е имало време. А пък какъв е смисълът да мислиш за смъртта, когато тя вече не ти предстои. А тогава имах много време да премисля всичко. Той продължаваше да лежи върху мен, бях отпуснал зъбите си, защото ми бе станало безразлично и изгубих желание за съпротива. Съжалявах само, че моите родители не можаха да ме видят женен. Стори ми се, че докато беше трескав и потен, изведнъж омекна и натежа. Размърдах се и разбрах, че той беше неподвижният, а не аз, както си мислех. Лежеше вцепенен и хладен като направен от гипс. Отново ме обхвана ужасът, че и аз ще се вцепеня като него, замятах се, но не можах да се измъкна. С променен и непознат глас му казах: „Не си прави майтап. Или ме бий, или ме пусни!“ Той не ми отговори. Тялото му натежа още повече, задъхвах се от неговата тежест, но успях да се измъкна. Той се просна по гръб и аз отново видях как от очите му извира самота. Докоснах с пръст гърдите му на мястото, където бяха олимпийските кръгове, и изкрещях: „Не се прави на умрял! Няма да ме уплашиш с тези номера!“ Веднага след тези думи разбрах, че говоря глупости, стана ми ясно, че той е свършил. Опитах се да викам за помощ, но сякаш някой беше натъпкал в устата ми топка парцали и от гърлото ми излезе нещо като хъркане. Чувствувах, че губя въздух, и приклекнах до мъртвия. Устата ми се сцепи, върху тревата закапа кръв.
После като в сън си спомням, че дойдоха някакви хора, говореха ми нещо, но аз известно време не разбирах нито какво ми говорят, нито къде се намирам. Най-после дойдох на себе си и започнах да търся обувките. Обърнах всички храсти, но не можах да ги намеря. Хората го отнесоха бос.
И до днес обаче не ме напуска мисълта, че аз съм виновен за всичко. Вече няколко пъти сънувам, че с него сме на някакво щафетно бягане. Виждам го как се приближава, подава ми запъхтян щафетата. Аз побягвам като луд. Изведнъж това, което смятам за щафета в ръката ми, иззвънява. Събуждам се и виждам часовника. Ставам и си мисля, че ако не бях бягал, ако веднага му бях дал часовника, Ташко до ден-днешен щеше да си бъде жив и здрав.
Ташко Бързаков — 42-годишен, бивш треньор по дълги бягания, покойник: Всеки си има своя Маратон. Преди секунда бях погледнал часовника си, прескочих спуснатата бариера на прелеза като препятствие, без да гледам идва ли влак или не, увлечен и съсредоточен единствено в тичането. За мен то е форма на съществувание.
Едва бях напуснал града (до жп прелеза свършваше моята Атина, ако мога така да се изразя, с възрожденски къщи и три-четири комина, с израснали като гъби из червената глина нови жилищни блокове), и по слепоочията ми шурна пот. По-рано това ставаше при първите десет километра. Тогава ми викаха „човекът с тенекиеното сърце“ и бях на върха на спортната слава. Много се гордеех с това определение и се опитвах да си представя едно такова сърце. В резултат то винаги ми изглеждаше като детска спестовна касичка.