А вчера жена ми каза, че вече не ставам за нищо. Тази мисъл ме измъчваше и сякаш ме препъваше, но продължавах да се движа равномерно, в добро темпо и ако успея да издържа… Все пак бях разсеян и непрекъснато се опитвах да насоча вниманието си към дишането. От земята, заедно със силата на мускулите, ме отблъскваше и силата на дълго потисканата обида. Бягах встрани, по прошарения с троскот банкет и минаващите коли ме обвиваха с хладни въздушни вихри, които ме изтласкваха почти в канавката. Зад стъклата ме гледаха любопитни очи, правеха ми физиономии и мислеха, че съм побъркан. Човекът, седнал в кола, е склонен към някакъв особен вид дребна, автомобилна подлост в рамките на закона за движението по пътищата. Като че ли придвижването от точка А до точка Б с лека кола е кой знае какво голямо предимство. Все пак не мога да скрия, че ми доставяше удоволствие да ме гледат. Сигурно покрай многото си недостатъци, съм и суетен. Носех червена шапчица с надпис „Маратон“ на латиница, небесносиня фланелка с олимпийски кръгове, сини гащета и бели чорапи и, естествено, жълтите лекоатлетически обувки „Адидас“.
Продължавах да вдишвам и издишвам равномерно. Същевременно дълбоко и безполезно се ядосвах на жена си. Беше невероятно трудно да синхронизирам дишането със заканите, да ги обединя в общ енергиен източник и губех въздух и сили в излишни емоции. Това може да постигне човек, който много е тренирал и много е търпял. Напоследък бях изоставил тренировките и се упражнявах в търпение.
Жена ми бе слабо, може да се каже, безполово същество. Нейната хилавост се бе превърнала в съкрушаващ комплекс. Приличаше на дъска за гладене. И въпреки това аз безнадеждно обичах тази дъска. Имаше много други възможности, много други жени, но в това отношение човек като че ли няма кой знае какъв избор. Или може би правото на избор, възможността да избираш от многото е илюзорна представа, докато реалната възможност е само една, и то предопределена. На едно състезание, когато бях на върха… Кой ли може да забрави добрите стари времена? Къде беше тя, когато ме носеха на ръце, когато стотици момичета мечтаеха да ме докоснат с пръст. Промъкваше се нейде из тълпата, защото бе определена да ми поднесе букет. И може би това е причината за моята глупава, кучешка привързаност — това тихо промъкване с букет, ненатрапващо се, нежелано и без възторга на почитателя. Когато се оженихме, Красимира ми каза, че тези букети ги е изпращала учителката по физическо възпитание. В редките два-три случая, когато ми поднасяше цветята без въодушевление, със сведени очи, аз подозирах това. Но какво нещо — от камарата цветя помнех само тия, цветята на безразличието.
Мислех и учителката. Тя беше луничава и червенокоса, имаше бицепси и бедра като на тежкоатлет. И колко странно — това мощно и здраво тяло притискаше в себе си една нежна и слабовата душа, една безмерна доброта, наивност и свенливост, която мнозина биха сбъркали с овчедушие, а то всъщност бе едно праволинейно, непретенциозно и необвързващо желание да обича. Ето, такава жена беше за мен! Но казано е, че всеки мъж си заслужава жената!
Освен това учителката Маринова притежаваше известна доза романтичност, а може би и талант. И което е най-важното, тя ме обичаше, но никога не ми показа или натрапи своята обич. Единственото, което направи при моите две посещения у тях, бе да ми покаже албумите си със стихотворения. Докато пишещият свят съчинява оди и сонети, посветени на любимия човек, тя сътворяваше отчайващо дълги тристишия. Сравнени с беговите дисциплини в атлетиката, те отговаряха на десет хиляди метра с препятствия. Те бяха задъхани, уморени и измъчени. Когато прочетох тези стихотворения за първи път, в мен се пробуди едновременно и жалост, и подозрение, че държа в шепата си чуждо сърце. Такова е било и любовното й чувство — със скрити сили за спринт на финала, задъхано и изморено от препятствията, които създаваше моята въображаема слава и самолюбие.
Тези стихове тя преписваше на чисто в тетрадка с бели листове и ги украсяваше с олимпийски кръгове и факели, прилични на вулкани.
Поради моята глупост и непознаване на женската душа, желанията на учителката не получиха естествената си посока. Красимира винаги премълчаваше кой изпраща букетите. Убеден съм, че учителката сама е настоявала за това, но в премълчаването винаги има или гузна съвест, или дребни сметки. Без да съзнава това, Маринова позволи на друга да й сече пътя и да влезе в нейния коридор. А колкото и да си силен, това винаги демобилизира. Петиците по физическо възпитание, написани на преносителката на букетите, бяха напълно незаслужени. Учителката твърде късно разбра това. Имаше Менделсон и така нататък.