— А знаеш ли точно откъде ги е взело?
Откъде? От комшията Рачо ги взело то. После излезе работата на ръка, ама да ти кажа, не можа да се разбере всичко. Криминалност се получи някаква!
Прибирам се една вечер от стопанството и мама вика: „Атанасе, ей там съм откъснала две длъгнести тикви от плета. Вземи, та ги наклюцай на прасето, стига е квичало!“
Деветдесет и две години вече кара мама, нефелна е, недовижда, че и не помни много.
Къде, викам, по това време тикви, мале? Тиквите ги изяде старото прасе, дето ще му струваме половин година. А тя: „Ей там съм ги облегнала на дувара.“
Не й повярвах, ама нали е стар човек, също като малко дете е и за да не й счупя хатъра, отидох. На старата й идват едни такива мисли, сякаш съм четири-петгодишен, че и с бастуна посяга понявга. Какво да правиш, и нас това ни чака?
Наближих дувара и гледам две жълти обувки, а на тях пише нещо на дряновски. По нашия край на неразбрано нещо викаме написано по дряновски, защото дряновците първи написали името на своята гара с латински букви. Не съм учил кой знае колко, като комшията Рачо, но да чета и пиша мога, ама тези букви не можах да ги прочета.
Обувките бяха хубави и най-важното нови и яки. Имаше бая ходене с тях. Здравата обувка веднага си личи. Лицето й няма скъсване, като пипнеш кожата — като жива. Отдолу бяха нашарени и с дебела гума. Зимно време с такава обувка не можеш да паднеш, защото зъбите й са като на трион — обърнати на чапраз.
Както виждаш, още не съм тръгнал бос, че да чакам някой да си хвърли обувките в двора ми, но се зарадвах. Таман са, рекох си, за мене, да ходя на лов. Аз вече четиридесет и пет години на пушка слугувам и мога да ти кажа, че за сухо време за ловджилък няма по-добра обувка от цървула. Хем леко, хем здрава, че и безшумно. Ако пък обуеш и две найлонови кесии отгоре връз чорапите, карай през росата и се не бой. В нашето село има един Михо, много добър човек. Синът му работи по корабите. Последния път като се върна от чужбина, му донесе две кесии с нарисувани момичета. Уж препасани с едно парцалче тук-таме, ама кажи го без нищо. Кога тръгнем на лов, бай Михо си обуваше кесиите и като се загледаме, забравяме на тях ли да смигаме или на зайците. Сума заек се изтърва покрай тая голотия! Втора година ги коландри човекът, ама боята им изпада, момичетата досущ оголяха, но то и зайци вече няма! Синът на бай Михо е оправен човек. Ей го сега и вила взе да дига близо до твоето лозе. Кога си дойде пак да види строежа, може и химикалка с гола жена да му донесе. Бай Михо пък вика: „Аз да дигна вилата! Че то се окьоравя вече, Атанасе! К’во да пиша с таз химикалка? Пък за жена — пази боже! Аз в пътя не видя, пък ти на жена ме насъскваш!“
Взех обувките, влязох вътре и извадих от шкафа едни нови чорапи. Голяма къща имам, подреден съм и гардероб четирикрилен с надстройка имаме, ама там слагаме по-нови работи и на снахата дрехите, кога си идват на село.
Отвън под асмата имам чешма. Измих си хубаво краката и обух чорапите й обувките. Стискаха ме малко на лявото кутре, но се търпява. Като походя, рекох си, като ги поразтъпча, и ще се окалъпят и няма да стискат.
Излязох пред къщата, ама не седнах на пейката под черниците, ами ходя напред и все в краката си гледам. От време на време поглеждам надолу да видя дали си иде моята. Тя работи на фурната и меси хляб за цялото село. Някой път, като я хване юнашка сърдитня, вика: „Аз с тия две ръце храня хиляда души!“ Като каже тая приказка, и веднага разбирам, че ще се караме. Иначе много добър човек щеше да бъде, ако да беше мъж — и работна, и яка, от оран и копан разбира, на Свети Трифон лоза може да ти изреже, присадка с калем да ти хване, всякакво животно да заколи и одере, магарето сама запряга, обаче не пие вино, тютюн не пуши и не ходи за зайци.
Ей я, че си иде отдолу. Носи два топли хляба под мишница, в краката ми гледа, но усещам, че мисли за тия две ръце, с които храни хиляда души. Като ме наближи съвсем, едва-що не хлъцна.
„Какви са, вика, тези хулигански обувки? Боже, покривът ни прокапа, една керемида няма да купи, ама с ловджийски чизми се нагласил!“
Нито са хулигански, нито авджийски, рекох й, ами мама ги намерила до плета.
Връцна се оная жена, хвърли двата хляба на пейката, връхлетя да ги събува и я подкара на умряло: „Божке, мъжо, магия е това! Жълта магия със сяра са ти направили! За хубавото куче ти завидяха!“ Каква магия, смея се аз. С тях прасето се канех да храня — пък тя магия. По-голяма магия от теб има ли?