Като взе да се тръшка онази жена, сякаш се кани да играе витовско хоро, като каза не ща ги в къщата си — не, та не! Да видиш какво нещо е простотията — можеш да му вземеш, ама не можеш да му дадеш!
Вечерта се каня да лягам, тя вика: „Докато не ги махнеш тези обувки, при мене няма да спиш, ами при магарето.“
Аз съм мек човек, търпилото ми голямо и на мравката път правя, ама се ядосах. Къде да ги махна ма? Тъй се маха то! Да не е комар, че да му махнеш! Свикнах й, но вече съм склонен, защото, нали знаеш, с жена на глава не се излиза.
„Че хвърли ги в комшията, вика!“
Като ми каза туй нещо, и се опомних. Чакай, викам, бе, Атанасе, тези обувки твои ли са или чужди? Кой си хвърля новите обувки току-така в чужди двор, че не ги и потърсва. Не е чиста твоята работа! Признавам, че ми свидеше за обувките, но се надигнах и отидох в градината. Носи ги със здраве, рекох и ги пуснах зад плета.
На другия ден станах рано и първата ми работа да погледна в бурена. Гледам, обувките ги няма. Ей, мераклия човек! Не чака да съмне и ги прибра! Тъкмо, викам, на Рачо тези обувки ще му дойдат като харизани. Той и без туй обича да се кипри и да се усуква около булките.
Следих няколко дена да видя какво ще излезе. Човекът си ходеше мирно и тихо с цървулите и ни лук ял, ни лук мирисал. Работата ми се видя съмнителна, подпитах тоз-оня не са ли го виждали, като ходи в града, да обува едни жълти обувки.
Хората казаха, че все тъй си ходел, както винаги с кафени полвинки.
— Интересно, как отново са попаднали у тебе жълтите обувки?
Ха, познай де! Кучето, кучето, момче! Като отидох на лозето, и ги намерих в колибката. Умно куче, ей, разбрало, че моята ги не ще, и ги занесло в колибата. Пренесло ги и ги скътало в един ъгъл. Сума време стояха там. За малко щях да ги изгоря. Като видях, че се каниш да правиш плашило, рекох, чакай да му ги дам, да не ходи това плашило босо. И друго — косът много се плаши от жълтото. Веднага напълва гащите и грозде не помирисва.
Ако искаш да знаеш повече, питай Рачо, той сигурно знае нещо. Привикай го като мене и го разпитай. Ама си опичай ума и от твоето не се дели, защото той обича да послъгва.
Рачо Пройнов — отчетник в стопанството, 55-годишен:
Трудно си ме намерил, защото в село сме двадесет и трима Рачовци. Дето се вика, на път — Рачо, през път — Рачо. Ако беше питал за Рачо Мерака, веднага щяха да ти кажат и упътят. Мене така ме знаят в село. Тоя прякор ми излезе на стари години, защото обичам да позакачвам булките. Като си помисля, и на младини бях такъв. Весел живот ей, сляп да си, ще ти се отворят очите.
Баща ми беше заможен и учен човек. Навремето учил в Априловото училище и душа даваше за учене. Бях единственият му син и ме даде да уча в Свищовската търговска гимназия. Под носа и по страните ми бе взела да покарва брада и всяка вечер се пристъргвах с един бръснач, купен на старо. Свирех изкусно на мандолина пак по причина на баща си. По онова време това беше много нещо. Та с тая мандолина и бръснача вече минавах за мъж. Хазайката, у която живеех, беше много млада, но първа забеляза това и вместо да си уча уроците, я придружавах вечерно време да гледаме Дунава. А голяма река е хубаво нещо по вечерно време. Когато слънцето залезе, водата остава още дълго време да свети, играе, сякаш прехвърля лъчи от деня. Отсреща в Румънско синее ниският бряг с високи тополи. Между тях проблясва вечерно слънце, окото топли! Отгоре по водата заедно с шлеповете се спускаха и виенски валсове. На палубата на някой влекач се случваше да видим грамофон с фуния, от която долитаха слаби, но упиващи звуци.
Една вечер, като се върнахме с хазайката вкъщи, мъжът й ме удари с един виенски стол. Ей този белег на главата ми е оттогава. Тъй се оттече надолу по Дунава моето учение заедно с виенските валсове.
— Как попаднаха у тебе жълтите обувки, бай Рачо?
Вие, младите, припряно живеете и все на лъскаво се хвърляте. Ама хубавото не е в лъскавото. Имах тука преди време закачка с една жена. Лозето искаше да й пръскам. Каква жена — с чашка да я изпиеш! Селянка, обаче не я давам за десет гражданки. И да кажеш, че нещо се облича, да се гизди и гласи, неее! С една рибарска мрежа да я заметнеш, пак ще си бъде хубава.
Та тая жена ме помоли да й напръскам лозето. Сама жена, мъжът й работи по националните обекти строител, няма как, трябва да се помогне. Ние, селяните, по това се различаваме от гражданите. Отидеш в града от някоя жена щипка сол да поискаш примерно и мъжът й те гледа като бодлив бик. Пък аз и да не ме беше викала, сам щях да се натискам да й помагам. Че то на такава жена как да не помогнеш? Ще й помогнеш не, ами и още как! Не тяхното — лозята на АПК-то съм готов да напръскам заради нея!