С това мое палто, както ти казах, много се прочух. За изкуфял взеха да ме мислят, че даже и в киното ме снимаха. Бях в овчарника, когато дойде една женска да ми се моли. Много засукана беше. Ходеше с едни цикламени шалвари, написана, изрисувана — шарена като троянско бърдуче! Трябва да имаше към двайсет и пет години. Взе да се усуква край мен, бай Дико тъй, бай Дико инак — заявление само дето не ми написа. Каква ли ще й е файдата от тез молби, питам се? И ми дойде на акъла оная дума, дето ми каза гледачката. Гъдел някакъв усетих под ребрата и в ръцете, ама ги държа в джобове. Пък то досущ за посягане — като шуто се навира!
Как се оставя държавна работа и добитък, викам? Да си накривя каскета и да го ударя на кинаджилък? Таз държава от кино лула орехи не е спечелила, ама овцата, кажи-речи, всичко дава!
„Пари ще вземете за тая работа, вика! На тебе и жена ти по толкова, на децата по толкова и ще ви снимаме само няколко часа, и то по тъмното. На овцете няма да попречи. Ако си съгласен довечера ви снимаме, утре още веднъж, и край. Ама да сте облечени, както си ходите всеки ден. Като мръкне, елате при мотела. Ние сме там и ще чакаме.“ Склони ме и вечерта отидохме. Моите облечени като за делник, а пък аз съм нагласен с червеното палто, само чакам отнякъде да ме видят, че да разберат кой е българският Бродяга.
Запалиха един огън, дечурлигата наклякаха около него, а пък на жената дадоха дървена лъжица да бърка в едно котле, досущ като че ли готви. Пък то в котлето само вода, вдига пара, но не мирише ни на блажно, ни на постно, ама на кино излиза като истинско.
Онуй момиче, и то там, дава акъл на моите как да се гонят около огъня. Погледна към мен няколко пъти, аз стоях по-настрана, и се прави, че не ме вижда. Всичките хора, дето бяха там, се изредиха да ме гледат, само тя без очи! Викам си, максус го прави. Джигера иска да ми вади, ама не знае на мене що нещо ми е минало през ръката. Чалъми на бай ти Дико никой не може да предава! Пък ти да знаеш от мен — тия, дето са най-лъскави, най-лесно падат. То нагласено и изписано само за сурат, иначе кръвта му ври като на краставо яре. А̀ се скрие зад дувара, и остава без копчета и ластици!
Запалиха едни големи фенери и стана светло като ден. Жената тъй се стресна, че изтърва лъжицата в огъня, ама бърже се окопити, извади я и пак почна да бърка в котлето. Щом светнаха лампите, някой извика: „Внимание!“, и дойде един брадат с тъмни очила, намахан и джаснат — не ти е работа. Някога, когато работех по пътищата, имахме един такъв пикьор. Него го гони бик, че даже го стигна. Много командаджия човек беше, ама като го извали бикът, като се поправи, стана слушлив и мек, досущ прясно сирене. Като го стиснеш, и от него потича суроватка.
Та тоя, брадатият, началникът на кинаджиите, беше облечен като другите и в навалицата не можеш го позна какъв е. Беше обут с жълти ботуши, сини гащи с тегели и елек. Беше го облякъл на голо и до пъпа му се спущаше голям часовник с няколко бурми. Разправяха, че с него измервал колко дълга да бъде снимката. В село се говореше, че бая пари изкарал от тия снимки, ама като го гледаш, ти става жално — гащите му на коленете и отзад изтрити като на коч престилката. Ние на кочовете понявга им слагаме престилки, за да не качват овцете. Ама слушай, голям човек, с пара човек, като иска, и с гол дирник може да си ходи! Аз от кино може да не разбирам, ама като видя човека, и веднага го претеглям! Върбово дърво беше този — ни за материал, ни за огрев става. От него само свирка можеш да направиш. Той една овца не може ти издои, боб не може свари, к’во боб, той една бира не може да си отвори! Нали го видях същата вечер: „Дай кафе, дай вода!“ Таз, моята позната, си почупи краката да му слугува и шишетата все тя му отваряше. Аз поне давах на хората мляко, а от такъв какво — само цвик!
И с него ли се скарахте? Сигурно пак заради куртката?
Каква ти кавга? На бой отиваше работата! Като ме видя, опули се срещу мен и се развика: „Какво е това плашило, ти майтап ли си правиш с мене? Махнете го от очите ми!“ Просна се на стола до апарата, дето снимат с него, и си скри главата в шепи — демек не ще да вижда нито мене, нито помощничката си. Пък тя като пребеля, като посърна, падна на колене и взе да му се моли. А оня я побутва с крак. Тъй човек да го газят не съм виждал! Тъй куче не съм подритвал. Не можах да се стърпя и му викнах: „Какво искаш ти бе, сине майчин, защо тормозиш момичето?“ Оня си дигна главата, изгледа ме и викна тихо на неговите хора. Светнаха още лампи, апаратът им взе да работи, допряха го, кажи-речи, до носа ми. Аз продължавам да му се карам, редя ги едни, дето само на овцете съм ги казвал, запених се от яд, пък той ме гледа и се подхилква. По едно време рече „стоп“ и като че ли ми пресече приказката. Апаратът им и той спря да зърка. Приближи се оня до мене, гледа ме в очите, ама аз неговите не видя, щото той очилата и нощно време не ги сваляше. „Ти си, вика, голям артист, само дето си се пременил като фелдмаршал. Каня те в бара да пием по едно уиски. Голяма работа свърши, заслужи си черпнята. Утре те искам пак тука, но без парадната униформа!“ Изстъпи се настрана и ме огледа от краката до главата и пак се развика: „Жози, как смееш да ми водиш тука такава една никаква работа, такъв «хич»!“ Момичето пребледня, залитна да пада, а пък аз се хвърлих и я хванах. Увисна в ръцете ми, натежа, замириса ми на див пелин и мента, на мляко и кръв, че се разполових: за жена ли да мисля, за бой ли да мисля, щото оня много ме докачи. Мене бързо ми възвира кръвта, ако и да не нося нож като на младите години.