Едно момче, и то брадато, донесе стол, сложихме я да седне и вика: „Тя тъй си прави! Припадничава е!“ Домиля ми, да ти кажа. Тоя ще вземе да я изгони, мисля си, без работа ще остане момичето. Той не е като моя зоотехник. Намерил е меко и ще натиска, докато я спити, а после ще я захвърли като суха фъшкия. Че като скочих: „Чакай да те питам на кого ще викаш «хич», твойта мама кинаджийска!“ Той си беше влязъл вече в кръчмата и аз извиках ей тъй, колкото да го сплаша, да ми олекне, щото неговите хора много, а аз съм сам. Правя сметка, ще скочат двама-трима, ще ни разтърват и бой няма да стане. Пък те взеха да се смеят, чак по земята се затъркаляха. Момичето, и то се беше оправило и се смееше със сълзи. Като ги видях да се превиват, още повече се ядосах. Дико, викам, на чест те докачат, тегли му на оня един по очилатата мутра, пък да става каквото ще! Кожи за налагане все ще се намерят!
Преди още да вляза вътре, ония, брадатите, вместо да ме уловят, ме вдигнаха на ръце и ме внесоха. Сложиха ме да седна на една маса и ми се радват като на близнила овца. „Голям си симпатяга, какво ще пиеш?“ — преварят се да ме черпят. Гледах ги и си викам: тез хора са весели, майтапчии и на сърце нищо не слагат, ами са като деца — игра да има, весело да става. Тя и работата им такава! Чак тогава ми дойде наум, че докато съм се карал, са ме снимали. Аз налитам, те си играят! И какво, викам, излезе накрая, Дико? Началникът може да ти се кара, жена ти да пощипва, а ти май само на кино може да му се караш, на ужким да му гълчиш. Хванеш ли го сериозно и натясно, той ти обръща гръб и всичко става на майтап…
За добра дума стотинки не са ми дали, ама за тая кавга наужким ми броиха двадесет и пет лева суха пара!
— На другата вечер сигурно си отишъл пак с куртката?
Ами гол ли да ида? Като влязох вътре, и кинаджиите ме наобиколиха и взеха да поръчват. А кажи ми ти с ръка на сърцето, ако бях с работните дрехи, щяха ли да ми обърнат внимание. И момичето пет пари нямаше да дава за мене, а пък сега като седнах, и веднага дойде при мене да ме кандърдисва. „Много пари, каза, можеш да спечелиш, само това палто го хвърли!“ Двеста лева ми даваше за него. Ти, викам, хвърли твоите дрехи и аз ще ти дам толкоз! Дрехата си от гърба не свалям, ако ще, и хиляда лева да ми даваш. Ако ще ме снима, тъй да ме снима! Като не ще, да си върви по пътя! Аз нямам зор да се гледам на кино. Кутсузлия човек съм! Един път ме писаха във вестника, ама с перо не са ме погладили!
Дотегна му на момичето, умори се да ме наговаря, разсърди се и отиде да приказва на тезгяха с Рафаил кръчмаря.
Изпих си чашката и като си тръгвах, й пришепнах на ухото: „Ако имаш нещо да ми казваш, ще те чакам до язовира!“ Излязох и си мисля: „Ако дойде, добре, ако не, ще се окъпя, че пак ме беше смъднал гърбът, и у дома.“ Ама, да ти кажа, бях сигурен, че ще дойде. Не заради мене, заради палтото ми щеше да дойде, ама то не е ли все едно?
Седнах на брега, събух цървулите и си натопих краката. Една месечина като се облещила, един ветрец духа, мирис на нощна трева носи, пък и каква жена чаках — дай боже всекиму от мойто и пак ще ми остане!
Таман разкопчах едно копче, и тя се надвеси над главата ми. Кога е дошла, не съм усетил. Като котка стъпва и като котка се гали. И като почна, сякаш броеница прехвърля — щък, щък, всичките копчета до едно…
— И какво стана с куртката? Даде ли я, или тя сама си я взема?
Абе остави тая работа бе, момче! Толкоз ли е важно как са ти одрали кожата. После какво стана, туй е важно!
Тръгнах си по някое време гол. Кошарата е наблизо, като избиколиш язовира, има едно баирче и си там. Вървя и като наближих, гледам, свети. Нещо ще е станало с овцете, мисля си, и тръгнах по-бързо. Запъхтян отворих вратата и какво да видя: зоотехникът и моята вътре. Като ме видя, извика тихо и започна да си оправя полите. Оня стоеше като вдървен. Тези, мисля си, са мърсували. Бяха влезли в преградката, дето вечерно време запирам двата коча. Гледам зоотехника, всичките му копчета на място, държи в ръката една инжекция, поиска да я скрие, но ръцете му не го слушат. Усъмних се нещо и приближих. Аз болно животно в стадото си нямам и разбрах каква е работата. Напоследък кочовете ми все умърлушени ходят, не ги бива. Причерня ми пред очите. Леле, викам, сине майчин, ти ли ми изяждаш прираста? На мен ли мислиш, че правиш мръсно? На природата правиш мръсотии, черво ялово! Потърсих нещо да го ударя и гледам, на един гвоздей виси ножицата, дето се стриже вълна. Грабнах ножицата и го натиснах. Викам на мойта съучастница: дръж го тука да му покажа на тоя овен как се скопява. Тя, вместо да ми помага, се разписка и вика: „Той не е виновен, аз го накарах!“ Лъже майка й стара! Излъга, само и само да не ми помага! Зоотехникът се уплаши много, взе да скача, но аз го държа здраво и взе, че ме мушна с инжекцията. Много мразя инжекции, кога се е налагало, все насила е ставало, и не че ме заболя, колко игличка е то, ами ме разлюти. Без да искам, съм го ръгнал с ножицата в слабините.