Как бих могла да не се вълнувам. Та нали оттам започна всичко неприятно. Заради тая куртка вече доста време не мога да започна работа и вися на врата на родителите си. Е, написах няколко сценария, но това е нищо. Имам такива големи планове, а все още не мога да ги осъществя. Моята бъдеща работа изисква да пътувам, да се срещам с хора, да ходя на фестивали, а за това са нужни пари. Тая куртка ми отне всичко това…
Йоан не можеше да понася червения цвят. И затова не снимаше цветно. Те дори и това не можаха да му простят. Имаше много предложения от чужбина. Предлагаха му да снима едни от най-големите, звезди, но цветно. И знаете ли как им отговаряше той? С един и същи текст на всички телеграми: „Аз лимонада не правя! При мен всичко е черно-бяло!“
— А защо не можеше да понася червеното?
Не, не става дума за определен цвят. Той беше почти далтонист и не самият цвят го дразнеше, а парадността на тази униформа. За него тя беше върхът на обезсмислените човешки стремежи. Наполеон е казал, че всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл. Това аз мога да го разбера — всички носим този жезъл, но скришно и без да се натрапваме. Но да носиш маршалска униформа, при това не истинска, а нейна пародия, а да не си маршал, а прост войник, това не е ли пределно извращаване на намерението, стремежа и амбицията?
Докато се появи бай Дико, всичко вървеше чудесно. Вечер, когато се прибирахме в стаята, Йоан продължаваше да се въодушевява от работата си. Не мигваше по цяла нощ и наистина филмът вървеше добре. Сцената със семейството на овчаря го вдъхнови до такава степен, че го хвърли в някаква творческа треска. Дори промени сценария заради тях, така че някои от ролите отпаднаха. Бай Дико трябваше да се появява през целия филм. Загуби малката си роля и младата жена на сценариста, между впрочем една жалка масажистка, без капка дарба, но пък с достатъчно големи очи, за да прави интриги с Йоан. Тогава започнаха заговорите и клюките, но той не се предаде. Вярваше в себе си, в своето озарение. И в един миг на снимачната площадка се появи този бай Дико и обърка всичко. Неговото появяване в такъв вид бе явно предизвикателство към всички нас. Йоан беше много горд човек и не можа да понесе такава подигравка. Докато се караха заради вишневата куртка с еполетите, му се стори, че може да излезе интересен епизод, и накара оператора да го снеме в грос. Още на другия ден нареди да се проявят тези кадри. Гледахме ги — бяха направо великолепни. Такава дълбочина, такава искреност и неподправеност на чувството не може да даде никой актьор. Бай Дико като всеки хитър човек разбра това и започна да ни изнудва. Как не го увещавах, какво не му говорих — заинати се и не иска да я съблече. Дори двеста лева му предлагах, да я купим за реквизита — пак отказа.
На другия ден, беше тринадесети — Йоан изчезна. Целият екип знае, че в такъв ден той не снима и когато се падне тринадесето число, се смята за почивен. Изпитвах някаква неясна тревога и непрекъснато мислех за него. Представях си го на някаква малка гара, седи на пейка на пустия перон с глава между дланите и страда. Не издържах, качих се на колата и отидох в града. На гарата не го намерих. Беше в барчето на новия хотел, в компанията на две млади момичета. Занимаваше се с астрология. Тя беше негово хоби, особено когато му е тъжно и има млади момичета. В такива мигове в него се събуждаше някаква гадателска страст. Седнах на съседната маса, кимнах му, поръчах кафе и спокойно заслушах.
Интересно е да го слушаш в такъв момент. Мисля, че са съвсем рядко хората, които могат така проникновено и увлекателно да разказват. Йоан правеше от всички, на които гадае, герои на свои малки епизоди, на новели, което много му помагаше в написването на сценариите. Това също бе нещо, което го отличаваше от другите. Той снимаше само по свои сценарии. Критиката ги смяташе за много екстравагантни, за отдалечени от действителността. Вие помните каква бе реакцията по повод на „Да се завърнеш от Неапол“. Писаха, че сюжетът не отговарял на нашата действителност, но аз смятам, че това са само злобни подмятания на второразредни вестникарчета, които го правят не от принципни позиции, а от завист, че тяхната дарбица им стига само за да напишат репортаж от Берковица, а им се иска да похарчат малко лири, долари или марки. Йоан стоя три месеца в Неапол. Обиколи неговите най-мръсни улички и долнопробни кръчми, два пъти пътува със собствената си кола. Е, разходи имаше, но това не е репортаж, а филм, който ще бъде оценен в бъдещето.