Тогава в барчето, след като си изпих кафето, казах на Йоан: „Не забравяй, че днес е тринадесети!“ Исках да се пошегувам, разбира се, да му покажа, че всичко е наред. Стори ми се, че той не ме чу. Убеждаваше момичето, че е зодия коза, и разказваше нещо за козирога, имитираше как звънят различни звънци и му обещаваше да го снима като пастирка, наметната само с една ярешка кожа. Разбрах, че в главата му се ражда някакъв нов епизод, и затова не го безпокоих повече. Станах и понечих да си тръгна, но гласът му ме спря: „Преди малко някой ми каза, че днес е тринадесети. Този ден ще е черен за него! Като се върна, искам куртката да я няма. Иначе оставаш извън кадър!“
— Какво е искал да каже с това „оставаш извън кадър“?
Гласът му бе груб, рязък и безцеремонен, но аз си мислех, че само иска да се изфука пред момичетата. Все пак се прибрах в мотела разтревожена от това предупреждение и реших, че до вечерта на всяка цена трябва да сваля червената куртка от гърба на бай Дико. Никога не съм мислила, че една такава вещ може да се окаже съдбоносна в живота ми.
— Вероятно в този момент сте били готови на всичко?
Това, което не става с пари, става с много пари. Имах в себе си около двеста лева, вземах и от касиерката на продукцията един голям аванс и бях изпълнена с такава сигурност в успеха, че се обзаложих с колегите на една бутилка уиски. Давах си сметка колко абсурдна и неестествена е такава постъпка — да сваля дрехата от гърба на един твърдоглав и примитивен човек, който по силата на своята природа не би трябвало да обръща внимание на външния си вид. Боже мой, та той беше овчар! Трябваше да го убедя, че ако иска да спечели, а той положително искаше, е нужно да свали куртката, да облече нещо от реквизита и да си заснемем епизода. Всичко ми се струваше толкова просто, че не си заслужаваше да се мисли. Може би нямаше да успея, ако…
— И все пак успяхте, нали? Бихте ли ми казали как стана това?
Сега изпитвам малко срам, макар че в тая моя постъпка няма нищо престъпно. Може би нямаше да успея, ако един човек от селото, чул за баса ни, не ме извика настрана и каза, че когато идвал тука, бай Дико се къпел в язовира. Намигваше ми с очи и правеше някакви странни движения с ръка.
Известно време не можах да проумея какво точно ме съветваше да направя. И изведнъж разбрах — боже, кражба! Просто без никакви усилия и отстъпки му вземам дрехата, докато се къпе. Стана ми много смешно и забавно, защото никога през живота ми не ми е минавала мисъл за кражба. Не си спомням да съм изпитвала някаква нужда. Всичко съм придобивала по най-лесен начин — или да го купя, или да ми го подарят. Но след като срещнах бай Дико, разбрах, че мога да си купя нова кола, баща ми да ми подари най-скъпото кожено палто, но този човек нито продава, нито подарява.
Същевременно пийнах няколко чашки повече и мисълта за кражбата започна да не ми се струва чак толкова неприемлива. Можеше да се възприеме като шега. Пък дори кражба да е! Ако от нея зависи цялото ми бъдеще? Аз имах причини да се безпокоя, защото веднъж се провалих като помощник-режисьор, не по моя вина, разбира се! И сега тая куртка се изпречваше пред моята кариера. Как трябваше да постъпя? Да се откажа само защото думата кражба е грозна! Нали ще го направя и заради бай Дико, да не го смятат за смахнат и да спечели някой лев! А ако го направя заради Йоан, вината ми ще бъде незначителна. Нали подбудите са съвсем други. Тази мисъл се оказа решаваща и аз повече не се колебах. Когато бай Дико си тръгна, незабелязано от колегите излязох след него и го проследих. Той седна на брега на езерото, съблече куртката и я хвърли на няколко метра зад себе си. Това ме учуди много, защото мислех, че много се харесва с тая куртка, а той я хвърли с подчертана ненавист, даже напсува. Промъкнах се незабелязано и тихо и я взех. Сърцето ми биеше силно, изпитвах непознат страх. Хукнах и се спрях чак пред мотела. Хвърлих куртката в моята кола и се качих в стаята си. Постепенно се успокоих, легнах и заспах, без да съзнавам, че тая моя постъпка ще се окаже фатална.
— Да не би да сте имали неприятности с милицията?
Каква милиция! В затвора да ме бяха вкарали, но да не беше се случило така! Тогава щях да бъда наказана, но невинна. А всичко се размина и затова никой не иска да ми вярва. Сега, когато всичко е преболяло и аз мога спокойно да говоря и да си спомням, знам, че от този миг, в който посегнах да взема куртката, животът ми стана друг, промени се съдбоносно и непоправимо.