Выбрать главу

Аз обичах Йоан и ние може би щяхме да се оженим и заедно да направим нещо голямо в живота си. Но всичко завърши по такъв грозен начин.

— Знаете ли какво е станало същата вечер с бай Дико?

Какво ме интересува този човек, който мирише на овца и мирогледът му се простира от тая ливада до другата. Той щеше да бъде само един епизод в нашия голям филм…

На другия ден Йоан се завърна в чудесно настроение, дори ми донесе цветя, но щом му показах червената куртка, той веднага се промени. Колегите и те, да си върнат за загубената бутилка, започнаха да се шегуват: „Как се одира на жив вълк кожата?“, и прочее остроумия, които го доубиха. Цял ден капризничи, без да заснемем метър филм. Вечерта, когато останахме сами, попита дали съм му изневерила. Никога досега не ми беше задавал такива въпроси и това ме обиди. Скарахме се и през останалите няколко дни съвместният ни живот бе непоносим. Той ставаше все по-подозрителен и груб, работата ни не вървеше и когато завършихме филма, го напуснах…

Знам, че Йоан би искал да се върна при него, но ми се струва, че все още е рано. Той трябва да разбере моята саможертва. И моята гордост.

Йоан Андреевски — 46-годишен, кинорежисьор в Българска кинематография:

Киното е особено нещо. Може да притежаваш интелигентност, дарование, чувствителност — и пак нищо да не става, да не върви. Мнозина си мислят, че това е лесна работа. Чакайте бе, какво си мислите — като застанеш зад обектива, и ще видиш целия свят! Светът не е двадесет и четири кадъра в секунда! Той е нещо по-сложно и по-магическо, по-измамно, ако щете! Аз имам зад гърба си десет филма, но не мога да кажа, че съм обул червени гащи. Работата ми е донесла повече огорчения и неприятности. А много от тия, които сега ме чернят по вестниците, са яли от моите ръце. Когато ми се случиха неприятностите, когато вече не бях силен, веднага започнаха да ме гърмят на решето. Пази боже от еничарин и от човек, който знае, че си с вързани ръце!

— Научих, че при последния си филм сте имали големи неприятности е една червена куртка?

Не неприятности! Това беше направо кощунство! Нещо такова отвратително, дребнаво… Истинско издевателство над мен!

Можете ли да си представите, асистент-режисьорката ми води на снимачната площадка някакъв тип с червена куртка, с еполети и акселбанти! Ако не бях сигурен в нейната простотия, можех да си помисля, че това е заговор срещу моята особа! Представяте ли си какво щеше да каже критиката! „Понеже не може да ни впечатли с нещо дълбоко и проникновено, опитва се да ни шашка с разни лъскави работи!“ Те и без това наприказваха толкова много неща. Е, епизодът с хората от селото бил въздействуващ, обобщаващ, артистично направен, но самоцелен, изместващ встрани конфликта. А сценарият! Никой не ме попита какъв безнадежден сценарий трябваше да снимам! Ако не бях прибавил тоя епизод, всичко щеше да бъде едно недомислие.

Въобще киното е неприятна, черна работа, но не ме разбирайте криво — не бих я отстъпил за нищо. Защото това ми е занаятът — друго не мога, а и не искам да правя. И затова побеснявам, когато някои колеги започнат да се преструват: „Аз правя всичко от вътрешни подбуди, това е моята душевност, моето разбиране за света, киното е моя съдба!“, и още една камара такива превземки, които е редно да слушаш само когато си препил, за да отидеш след това в тоалетната и да се облекчиш. Не е така, драги, не е! Всичко това се прави само и единствено заради „цялото соматско кралство“ и най-вече заради стомаха. Както е казал метр Франсоа Рабле, стомахът посвещава в изкуство дори тия, на които самата природа е отказала — враните и сойките стават поети, добрите кучета — писатели и кинорежисьори, а маймуните, дето могат да запалят цигара и гаврътнат една чашка — актьори.

А може да не е само заради стомаха. Може да е от суетност, от желание за почесване на тайно място пред много хора!

И моята бивша помощник-режисьорка беше с такъв непрекъснат и непреодолим сърбеж. Взех я при мен единствено защото сме от една детска градина, както се казва. Беше ми дошла до гуша! Всичко в нея беше душа, душевност, вътрешни пориви, а всъщност това бе най-долен кариеризъм, обвит в една красива кожа от себелюбие и тщеславие, дето нямат начесване. Е, да приемем, че ме е обичала. Но тя пак не е обичала мен, а това, че съм еди-кой си, че мога да й осигурявам чесалото по всяко време, защото аз съм кинорежисьор, вдругиден ти ще си кинорежисьор, а пък в по̀ другиден ние всички ще сме кинорежисьори…