— А може би наистина ви е обичала. Може би е направила много жертви за вас?
Обичала, направила! Я оставете тая клептоманка! След като открадна червената куртка, ми сви два записани сюжета и един почти готов сценарий. Пък и за куртката не вярвам! Кой вълк ще си даде кожата, докато е жив. Кожа тъй лесно не се дава! Всеки си живее в своята кожа!
Розалия Кирчева — циркова артистка (въжеиграчка), възраст — неизяснена:
Съдбата на цирковата вдовица е ужасна! Останах сама едва на двадесет и три години, с малко дете и само чувството ми за равновесие ми помогна да се задържа на въжето. В живота е почти непосилно за една млада жена да запази равновесие. Отвсякъде е обградена с измамници, а тя самата копнее за истинска нежна любов. При такива обстоятелства никак не е чудно, че много често ставах жертва и се омъжвах няколко пъти. А как копнеех за любов, боже, как копнеех за чиста, съпружеска Любов!
— Спомняте ли си кога за първи път видяхте куртката на дресьора Рудолфо?
О, с този измамник се познаваме твърде отдавна, но никога не съм му придавала някакво значение. Откъде да знам, че след време ще стана негова жертва, че той направо ще ме хвърли на кръвожадните си тигри. Ако можех да предвидя, бих напуснала цирка завинаги. Бих се отказала от своето любимо изкуство, само да не попадна в неговите жестоки лапи.
Знаете ли, човек, когато общува дълго време с животни, сам се превръща в звяр. Сърцето му загрубява, чувствата се израждат в инстинкти и дори започва да реве като тигър. Аз със собствените си уши съм го чувала. И този рев ми разкъса сърцето. Още първия път, когато го чух, изпитах огромно съжаление и състрадание, което по-късно прерасна във възвишено и безпределно чувство. Помислих си — ето този човек е подивял! Чрез близостта си с животните той се е отдалечил от хората. Той има нужда да бъде дресиран, тоест превъзпитан с нежност и внимание, и отново да бъде върнат в своя свят, отново да възтържествува благородната власт на любовта.
Заради своята чувственост, аз няколко пъти съм падала от въжето, от десетметрова височина. Но винаги съм намирала сили да се изправя, защото вярата ми в любовта беше безгранична.
След като почина съпругът ми, бях на прага на безизходицата. Той беше чудесен човек, но много сдържан, хладен и свидлив като всеки илюзионист. Все нещо му се губеше и все го откриваше в моите чанти и джобове. Беше трудно да се живее с такова недоверие, но аз го обичах със силата на първата любов и му прощавах тези недостатъци.
С асистентката си беше също много коректен и не ми даваше поводи за ревност, освен един път, когато влезе заедно с нея в един магически сандък и останаха там повече от тридесет минути. Беше много смешно положение. Публиката започна да свирка, чуваха се разни подмятания, че правят това-онова. Наложи се работниците да изнесат сандъка. Оказа се една чисто техническа причина, просто резето на сандъка бе заяло. Случи се още няколко пъти след това, само че на репетиции. Съпругът ми не издържа и ми каза: „Тази асистентка е толкова непохватна, че ще трябва да се разделя с нея. Аз имам да върша една камара работи в този тесен и тъмен сандък, а тя не може да дръпне едно резе.“
След няколко месеца си намери друга асистентка, по-дребничка, по-слаба и по-млада. Но и с нея работите не вървяха кой знае колко добре. Докато дойде непоправимото. Беше вече възрастен за такива фокуси и получи удар на репетиция. Сърцето му не издържа, сигурно му е станало лошо, а това зелено и неопитно момиче вероятно е загубило ума и дума, та се наложи да разбиваме сандъка, но беше твърде късно, за да му се даде ефикасна помощ. Откараха го в болницата и когато след седмица отидох да го видя, получи втори удар…
Последното му желание беше да го погребем в магическия сандък.
Остави ме млада и неопитна, дъщеря ми беше само на пет години. Неочакваната загуба ме изкара от равновесие и трябваше да си взема отпуск. Колегите бяха много мили с мен. Помагаха ми в гледането на детето, успокояваха ме, когато ми станеше тъжно. Правиха всичко, което е по силите им, за да мога скоро да възстановя чувството си за равновесие и да се върна на въжето.
— По това време дресьорът Рудолфо беше ли в цирка?
Там беше, но както ви казах, аз не му обръщах никакво внимание. Бях обхваната от такава дълбока скръб, че никого не виждах около себе си. Съзнавах, че е наложително да изляза от това вцепенение, от тоя унес. Така или иначе дните минаваха и аз отново трябваше да се върна на манежа. Започнах по малко да се упражнявам. В началото след прекъсването беше много трудно, но постепенно започнах да се справям все по-добре и по-добре. Увереността ми се засилваше и дори започнах да правя неща, които по-рано не бих се осмелила. Всички се радваха, макар че както винаги имаше и завистници. Те смятаха, че не било прилично по време на траура да се появявам по трико пред публиката. Представете си колко голямо е човешкото доброжелателство! Да искат от мен да изляза на представления с рокля до петите! Та аз щях да падна още на първата крачка. Рудолфо можеше да се надува с неговите сърмени пагони, а аз, клетата вдовица, да се облека в черно!