Въпросът за моя костюм предизвика криза в отношенията между артистите. В края на краищата реших да угодя на всички и направих компромис. Уших си прозрачни шалвари от черна коприна и сутиен с пайети от същия плат. Стана твърде приличен костюм и всички бяха доволни.
На представлението излязох доста самоуверена и спокойна, но още щом се качих на стълбичката, усетих нечий поглед, който направо ме пронизваше. Без излишна скромност мога да кажа, че аз съм красива жена и съм свикнала на погледи. Но това беше нещо друго. Погледнах за миг и видях в първите редове един хубав младеж, който ме гледаше, сякаш искаше да ме хипнотизира. Такива очи виждах за първи път. В тях имаше и страдание, и копнеж, невъздържаност и смирение. С огромни усилия успях да преодолея този поглед и се изкачих на площадката. Оркестърът смени ритъма и щом понечих да направя първата крачка, се почувствувах като пеперуда, пронизана с карфица. Просто се вцепених. Краката и ръцете не ме слушаха, едва не си изтървах ветрилото, с което пазя равновесие. Обзе ме сладостно отмаляване като пред сън. Музикантите повториха отново десетина такта, но аз все още не можех да тръгна. Погледнах отново към младежа и почувствувах как погледът му ще запали шалварите ми. Опитах се да предам умолителен израз на лицето си, с дясната ръка закрих за миг очи, дано да разбере, че не бива да ме гледа така. В цирка бе станало много тихо, музиката секна и всички чувствуваха моето колебание. Изведнъж се чу такава дълбока и силна въздишка, която ме разлюля като лист. Той бе поставил ръката си на едното око. Тогава почувствувах как тялото ми се раздвижи и тръгнах напред. Започнах плахо, но постепенно станах по-уверена, дори безразсъдна. Хората започнаха да ръкопляскат, колегите също се успокоиха.
Изведнъж, сякаш простреляна от куршум, политнах надолу. В мига, в който вече падах, погледнах към публиката и видях, че той бе снел ръката си и ме гледаше с пронизващите си очи. Бях вързана, но летях шеметно и виждах смъртта. Въжето ме дръпна нагоре, усетих как коланът се вряза в корема ми. Дойдох на себе си в болницата. Кракът ми беше подут и това ме изплаши ужасно. За щастие не беше счупен, а само изкълчен, което не е кой знае какво успокоение. Трябваше да остана на легло дълго време. Едва бях направила първата си крачка, и се налагаше ново, принудително отсъствие от манежа.
Моят хубавец с омагьосващия поглед идваше всеки ден с голям букет цветя. Сядаше до леглото и ме гледаше. Тогава изпитвах такава лекота, олеквах като перушинка и не чувствувах никаква болка. Нито веднъж не го обвиних за сполетялото ме нещастие. Нещата се развиха толкова бързо, и то в болнична обстановка, че след една седмица, като ме изписаха, се оженихме. Когато те погледнат с такива очи, неминуемо ослепяваш. Сега знам, че това са очите на забравата, примирението, отказване от риска и големите цели. Той имаше хубава служба, широко жилище, неща, които предполагат едно спокойно бъдеще. Радвах се, че скитническият ми живот на циркова артистка е свършил. Бях потопена в такова блаженство и спокойствие, бях отпусната и сънлива, не правех почти нищо, а времето, което преди изтичаше между пръстите, вече ме потискаше със своята безкрайност. Един ден, пак така замаяна и сънлива, се спънах в едно въженце, захвърлено на пода. Не му обърнах внимание, но след като приспах детето; ми хрумна да го опъна в хола и да мина по него. Всичко беше една илюзия, самоизмама — простир, опънат на земята. Такъв опит е доста унизителен за бивша професионалистка. Направих няколко крачки и паднах. Седях на пода, спомних си височината в цирка, възбуждащото чувство за риск преди салтото и се разплаках. Опитвах се да се убедя, че не съм загубила способността да пазя равновесие, и падането се дължи на най-обикновен страх. Започнах да се упражнявам през цялото си свободно време. Лекотата, която бях чувствувала дотогава, дори, бих казала, състоянието на безтегловност, постепенно ме напускаше и започвах да усещам тялото си. Бях станала много тромава от почти непрекъснатия сън, неподвижност и обилна храна. След като преодолях страха от теглото си, придобих увереност и реших да опитам на малка височина. Не можех да си осигуря нищо подходящо и затова започнах да правя разходки по железопътната линия. Къщата ни бе близо до гарата и след като свършвах домакинската работа, излизах на разходка. Изминавах по няколко километра по едната релса, и то с обувки с високи токове. Обикновено ходех до жп прелеза, разменях няколко думи с човека, който живееше в кантона, и се връщах обратно.